Огнена

— Баща ти погуби Делс и моя баща! — просъска той в отговор. — Съжалявам само, че баща ти не загина на върха на меча ми. Презирам го, задето се самоуби и ми отне това удоволствие. Завиждам на чудовището, разпорило гърлото му.

Тя се обърна с лице към него. За пръв път го погледна — погледна го истински. Той дишаше тежко, свил ръце в юмруци. Очите му бяха ясни и светлосиви и в тях гореше някакъв пламък отвъд гнева, отчаян пламък. Ръстът и телосложението му бяха малко над средните. Имаше фините устни на майка си, но с изключение на тях и бледите, кристални очи не бе красив. Взираше се в нея, изопнат като струна, сякаш всеки момент ще й се нахвърли. Внезапно й се стори млад, уязвим и изтощен до краен предел.

— Не знаех, че си ранена — добави той, забелязал кръвта по роклята й.

Обърка я, защото в гласа му прозвуча искрено разкаяние. Не искаше да й се извинява. Искаше да го мрази, защото той я мрази.

— Ти си безчовечен. Причиняваш единствено болка на хората — каза тя, понеже не й хрумна по-сурово обвинение. — Ти си чудовище, не аз.

Обърна се и се отдалечи.

Първо отиде в стаята на Арчър, да си почисти кръвта и да превърже наново рамото си. После се върна тихо в своята спалня. Арчър още спеше. Тя се съблече и надяна ризата му, захвърлена на пода. Щеше да му хареса, че я е облякла, и нямаше да му хрумне, че всъщност прикрива посинелите си китки, които той не бива да вижда. Нямаше сили да отговаря на въпросите му и да изтърпи отмъстителния му гняв.

Разрови се из багажа си и намери билките, предотвратяващи бременност. Погълна ги сухи, легна до Арчър и потъна в дълбок сън.

На сутринта се събуди с чувството, че се дави. Чу как Арчър трополи шумно из стаята. Насили се да се разсъни и да се надигне от леглото, възпирайки стенанието, предизвикано от старата болка в ръката и новата — в китките.

— Красива си сутрин. — Арчър застана до нея и я целуна по носа. — Изглеждаш неустоима в моята риза.

Възможно бе, но се чувстваше ужасно. Би предпочела да е обратното — да се чувства неустоима, а да изглежда ужасно.

Той бе облечен — без ризата — и се канеше да излиза.

— За къде бързаш?

— Запалили са сигнален огън.

Нападнеха ли ги, жителите на планинските градове палеха сигнални огньове, за да повикат на помощ съседите си.

— В кой град?

— Грей Хейвън, на север. Наш и Бриган тръгват веднага, но крилатите чудовища сигурно ще избият част от войниците им, преди да стигнат тунелите. Аз ще стрелям от стената като всеки, който умее да държи лък.

Тя се разсъни, все едно са я потопили в студена река.

— Значи Четвърти полк е потеглил? Колко войници имат Наш и Бриган?

— Моите осмина и още четирийсет, които Роен отдели от крепостната стража.

— Само четирийсет!

— Изпрати мнозина от войниците си с Четвърти полк — обясни Арчър. — Войници от Третия ще ги заменят, но още не са пристигнали.

— Но как петдесетима мъже ще се изправят срещу двеста чудовища? Да не са полудели?

— Иначе няма кой да помогне на града.

— Няма ли да отидеш с тях?

— Командирът смята, че моят лък ще е по-полезен от стената.

Командирът. Тя застина.

— Той тук ли е?

— Не, разбира се — изгледа я понамръщено Арчър. — Хората му не ме намерили, та Роен дойде да ме извика.

Файър вече бе забравила въпроса си. Умът й се въртеше около безумието петдесетима мъже да се опитат да надхитрят двеста крилати чудовища. Стана от леглото, взе си дрехите и влезе да се преоблече в банята, та Арчър да не види насинените й китки. Когато излезе, него го нямаше.

Тя си покри косата, грабна лъка и колчана си и хукна след него.

В моменти на отчаяние Арчър прибягваше до заплахи. В конюшните, заобиколен от войниците си и риещите с копита коне, той се зарече да я върже до Смол, ако реши да се качи на стената.

Блъфираше и тя не му обърна внимание. Обмисли още веднъж плана си, стъпка по стъпка. Стреляше прилично с лък. Раната на ръката й бе заздравяла достатъчно да опъва тетивата, стига да изтърпи болката. Докато войниците стигнат тунелите, щеше да убие две, дори три чудовища, а това означаваше две-три по-малко, които да нападат мъжете.

Всяко чудовище бе способно само да убие човек.

Някои от петдесетимата мъже щяха да умрат още преди битката в Грей Хейвън.

В този момент се подаде на страха и разсъдъкът й изневери. Не искаше да отиват. Не биваше да се излагат на риск, за да спасят един планински град. Едва сега разбираше какво имат предвид хората, които хвалеха храбростта на краля и принца. Защо бе нужно да са толкова смели?

Потърси с поглед братята. Яхнал коня си, Наш стискаше поводите, нетърпелив да препусне; снощният безмозъчен пияница се бе преобразил в мъж, създаващ поне впечатление за царственост. Бриган сновеше между войниците, окуражаваше ги, подхвърляше по някоя дума на майка си. Спокоен, уверен, дори се засмя на някаква шега на един от войниците на Арчър.

Сред морето от подрънкващи оръжия и кожени седла той я зърна и радостта го напусна. Очите му се вледениха, устните му се свиха и той заприлича на мъжа от спомените й.

Появата й очевидно помрачи ведрото му настроение.

Е, не само той имаше право да рискува живота си и да проявява смелост.