Огнена

Тя се обърна към Арчър да го увери, че все пак не иска да стреля по чудовища от стената. После тръгна към Смол и направи нещо на пръв поглед съвсем безразсъдно, но всъщност дълбоко логично.

Знаеше, че всичко ще се случи за по-малко от минута. Чудовищата щяха да им налетят още щом осъзнаят численото си превъзходство. Най-голяма опасност дебнеше мъжете в края на колоната — щеше да им се наложи да забавят ход, когато първите коне нахлуят в тясното гърло на тунела. Влезлите в прохода щяха да се спасят. Чудовищата не обичаха тъмни и тесни места и не преследваха плячката си в пещерите.

Разбра от разговорите, подочути в конюшнята, че Бриган е наредил кралят да язди в началото на колоната, а най-добрите копиеносци и сабленосци — в края, защото в момента на най-сериозната заплаха чудовищата щяха да са твърде близо за стрелите. Бриган щеше да остане най-отзад.

Докато конете се строяваха пред портите на крепостта, тя подготви Смол. Затъкна лъка и копието в седлото и го изведе на двора. Никой не й обърна внимание, отчасти защото наблюдаваше мислите на хората наоколо и ги отклоняваше, когато се насочваха към нея. Поведе Смол към дъното на двора, възможно най-далеч от портите. Опита се да му обясни с чувствата си колко е важно това, колко съжалява и колко го обича. Той докосна врата й с муцуна.

После Бриган даде сигнал. Прислужниците отвориха портите, вдигнаха решетките и войниците препуснаха, Файър се метна на седлото и пришпори Смол напред. Портите вече се затваряха, когато със Смол изтрополиха в галоп навън и се насочиха сами, далеч от войниците, към голите скали източно от замъка на Роен.

Войниците гледаха на север и нагоре; не я забелязваха. Няколко чудовища я мярнаха и любопитно се отделиха от ятото, налитащо върху войниците — достатъчно малко, та да успее да ги отстреля от седлото, стиснала зъби от болка. Стрелците върху стената сигурно я бяха видели. Разбираше го от смайването и ужаса, които Арчър й изпращаше. Ще оцелея, ако останеш на стената и продължиш да стреляш, предупреди го мислено тя с надеждата да го задържи в крепостта.

Вече се бе отдалечила доста от замъка и първите конници бяха стигнали тунела, а в края на колоната се вихреше схватка между чудовищата и войниците. Моментът бе настъпил. Тя опъна рязко юздите на храбрия си кон, обърна го и свали шала от главата си. Косата й се разстла по раменете като огнена река.

Не последва нищо и тя се уплаши, че планът й ще се провали. Освободи съзнанието си от защитната преграда, та чудовищните птици да я разпознаят. Пак нищо. Насочи мислите си към тях да привлече вниманието им.

Един хищник високо в небето я усети, после я забеляза и нададе зловещ писък, сякаш метал стърже о метал, Файър знаеше какво означава този писък. Знаеха и другите чудовища. Като рояк пчели те се вдигнаха от войниците. Стрелнаха се в небето и закръжиха отчаяно, търсейки чудовищната плячка. Откриха я. Войниците бяха забравени. Цялото ято се спусна към нея.

Сега имаше две цели — да се върне с коня до портите и да попречи на войниците да направят нещо героично и глупаво, щом прозрат замисъла й. Пришпори Смол напред. Изпрати на Бриган мисъл — не заблуда, защото осъзнаваше колко е безполезно, а просто послание. Ако не продължите веднага към Грей Хейвън, усилията ми ще отидат на вятъра.

Усети колебанието му. Не го виждаше, не долавяше мислите му, но усещаше, че все още е там, застинал върху коня. Предположи, че ще успее да внуши желанието си на коня, ако се наложи.

Остави ме да го направя, моля те. Имам право да жертвам живота си, както ти имаш право да жертваш своя.

Той изчезна в тунела.

Сега оставаше бързината им — нейната и на Смол — срещу ятото, налитащо към тях от север и отгоре. Под нея Смол бе отчаян и прекрасен. Никога не бе препускал толкова стремително.

Тя се приведе ниско в седлото. Първото чудовище заби нокти в рамото й и тя го замери с лъка, превърнал се сега в безполезно парче дърво. Колчанът на гърба й щеше да й послужи донякъде като щит. Тя взе копието в една ръка и го препречи зад гърба си — още нещо, което да отблъсква ноктите и клюновете на птиците. В другата ръка стискаше ножа и замахваше назад, когато усетеше да се забиват в раменете или в главата й. Вече не усещаше болка. Чуваше само свистенето от главоломния бяг на Смол и шум — собствените си негласни писъци навярно — и виждаше ярки цветове: косата й, кръвта й. Внезапно съвсем близо до главата й започнаха да профучават стрели.

Във врата й се забиха нокти и дръпнаха. Вдигнаха я високо над седлото. Мина й през ум, че умира. В следващия миг една стрела улучи хищника, последваха я други стрели, Файър погледна напред и видя крепостните порти — съвсем близо, открехнати. Арчър стреляше през пролуката по-бързо, отколкото си бе представяла, че е способен.