Огнена

Усети го бегло, отдалеч. Помъчи се да влезе в мислите му, но един ботуш се стовари върху пръста на ръката й и заслепяващата болка я разсея. Когато пробва отново да го намери, той бе изчезнал.

Избяга на запад към горите на Трилинг, предаде тя мислено на Арчър, защото нямаше дъх да говори. И умът му е замъглен като на другите.

Пръстът й — безименният на лявата ръка — не беше счупен, но едва го движеше. Отложи за ден-два свиренето на арфа и флейта, ала отказа да се щади и от цигулката. Бяха разделени отдавна и инструментът й липсваше. Опитваше се да не мисли за болката, защото при всеки пристъп на болка я връхлиташе и пристъп на гняв. До гуша й дойде да я нараняват.

Един ден седеше в стаята си и свиреше, пренебрегнала стенанията на мускулите си, съсредоточена върху грешките си, върху местата, където слухът й долавяше мелодията, но пръстите й още не я проумяваха.

Беше песен за танци, но нещо в настроението й днес забавяше темпото и откриваше тъжни нотки. Накрая премина на друга песен — наистина тъжна и цигулката й изплака на един дъх чувството.

Файър спря да свири и я остави в скута си. Втренчи се в нея, после я притисна до гърдите си като бебе, питайки се какво й става.

В съзнанието й изплува образът на Кансръл в момента, когато й подаряваше цигулката. „Казаха ми, че звучи добре, скъпа.“ С тези думи той й я подаде небрежно, все едно е глупава дрънкулка, а не му е струвала цяло състояние, Файър я взе. Веднага оцени красотата й, но истинската й стойност зависеше от тона и чувството — знаеше го, Кансръл обаче не бе в състояние да го проумее, Файър прокара лъка по струните. Цигулката откликна веднага на докосването, проговори й с глас, който тя разбра и разпозна.

Нов приятел в живота й.

Не успя да скрие радостта си от Кансръл. Той също се развесели.

— Удивителна си, Файър! Винаги ме изненадваш. Най-щастлив съм, когато ти доставям удоволствие. Не е ли странно? — засмя се той. — Наистина ли ти харесва, скъпа?

Файър седеше на стол в стаята си, прегърнала цигулката. Насили се да погледне към прозорците и стените и да се върне в настоящето. Светлината помръкваше. Арчър щеше да се върне скоро от полето, където помагаше при оранта. Навярно щеше да донесе новини дали са намерили стрелеца. А Брокър сигурно бе получил писмо от Роен с вести за Майдог, Мургда, Джентиан, Бриган и Наш.

Тя взе лъка и колчана си, отърси се от спомените като от опадали косми, излезе от къщата и тръгна да търси Арчър и Брокър.

Нямаше новини. Нямаше и писма.

Месечното й кървене отмина с всички свързани с него болки и неудобства. После отмина още едно. Така отбелязваше времето. Всички в дома и, в имението на Арчър и в града знаеха защо я съпровожда цял отряд войници. Кървенето й беше публично събитие и всяко й подсказваше, че седмиците изтичат. Лятото наближаваше. Земеделците се молеха картофите и морковите да се вкоренят в скалистата земя.

Уроците й продължаваха както обикновено.

— Спрете! Умолявам ви! — възкликна тя един ден в имението на Трилинг, прекъсвайки оглушителната шумотевица от флейти и рогове. — Да започнем отново от началото на страницата. И, Тротър, опитай се да не духаш толкова силно — обърна се тя към най-голямото момче. — Така пищенето ще секне, гарантирам ти. Разбра ли? Готови ли сте?

Ентусиазираната врява избухна отново. Обичаше децата. Децата бяха една от малкото й радости дори когато враждуваха помежду си; дори когато си въобразяваха, че крият нещо от нея — нехайството си, а в някои случаи таланта си. Децата бяха умни и сговорчиви. Времето и търпението им вдъхваха сили и те спираха да се страхуват от нея или да й се възхищават твърде много. А страховете им й бяха познати и скъпи.

Но, помисли си тя, все пак в края на деня се разделяме. Те не са мои деца. Друг ги храни и им разказва приказки. Аз няма да имам деца. Затворник съм в този град, където нищо не се случва. Толкова съм изнервена, че ми иде да грабна ужасната флейта на Ренър и да му я счупя в главата.

Тя докосна главата си и си пое дълбоко дъх. Погрижи се вторият син на Трилинг да не долови чувствата й.

Трябва да се успокоя, помисли си. Какво всъщност чакам? Ново убийство в горите? Да ме посетят Майдог, Мургда и пиратите им? Глутница чудовищни вълци да ми устроят засада?

Не бива да искам да се случи нещо. Защото наистина ще се случи и тогава ще ми се иска да не се е случвало.

На другия ден вървеше по пътеката от нейната къща до имението на Арчър, преметнала на гръб колчана и стиснала лъка в ръка. От задната тераса на Арчър й подвикна един от стражите му:

— Искате ли да посвирим, лейди Файър?

Беше Крел — войникът, когото заблуди онази нощ, след като не успя да се покатери по дървото до прозореца на спалнята си. Той умееше да свири майсторски на флейта и сега й предлагаше спасение от безпокойствата.

— Да, разбира се! — зарадва се тя. — Ще отида да си донеса цигулката.