Огнена светлина

— Ти вече не си на осем години и той не е на десет. В някаква степен поне би трябвало да разбираш от какво те предпазвам. От кого те предпазвам. От момента, в който се преобрази, прайдът те набеляза като своя собственост. Толкова ли е странно, че искам да предпазя дъщеря си от тях? Баща ти се опита и беше в постоянен конфликт със Северин. Защо мислиш отлетя сам онази вечер? Той търсеше изход… — Тя замлъква, задавена.

Слушам втрещена.

Тя никога не говори за онази вечер. За татко. Страхувам се, че няма да каже нищо повече. Страхувам се и от онова, което може да каже.

Погледът й отново се спира на мен. Спокоен и решителен. И това ме плаши.

Усещам в мен да се надига познатата изгаряща топлина и гърлото ми се свива.

— Говориш за прайда като за нещо демонично…

Очите й проблясват и тя махва ожесточено с ръка.

— И те са точно такива! Кога ще го разбереш? При положение че искат да дам шестнайсетгодишната си дъщеря на техния принц, за да продължат скъпоценния си ген, за мен те са демони. Те искат да те използват като кобила за разплод, Ясинда! Те искат от теб още огнедишащи дракони за прайда. — Сега тя е съвсем близо. Крещи в лицето ми. Питам се дали Джабел или някой друг от съседите я чува. Питам се дали това изобщо още я интересува.

Тя отстъпва назад и си поема дълбоко въздух.

— Тръгваме довечера. Започни да си събираш нещата.

Втурвам се към стаята си и затръшвам вратата. Драматично, но от това като че ли ми олеква. Крача из стаята, дишайки дълбоко. От носа ми излизат малки гневни струйки пара. Прокарвам длан по топлата кожа на лицето и шията си.

Строполявам се назад на леглото, въздъхвам тежко и се взирам напред в нищото. Усещам само топлината, която клокочи вътре в мен. Постепенно огънят в гърдите ми утихва и очите ми започват да обхождат блестящите звезди, които висят от тавана на въженца. Татко ми помогна да ги окачим, след като боядисахме тавана в синьо. Тогава той ми каза, че така ще се чувствам сякаш спя на небето.

Горчиво ридание опарва гърлото ми. Никога повече няма да спя под това небе и ако зависи от майка ми, никога повече няма и да летя.

Часове по-късно, докато селището спи, ние се измъкваме през мъглите на Нидия. Същото онова нещо, което ни предпазва и крие от заплахите на външния свят, сега ни помага в бягството ни.

В момента, в който излизаме от нашата улица и завиваме по главната, мама изключва двигателя от скорост. Аз и Тамра бутаме отзад, докато тя управлява колата. Училището и събранието са притихнали и ни наблюдават с тъмните си прозорци, които приличат на очи. Гумите хрущят над ронливата настилка. Прасците ми горят от усилието.

Задържам дъха си и чакам, ослушвам се за сирената, докато се приближаваме към зеления сводест портал, през който се влиза в нашия град. Малката обрасла с бръшлян къщичка на Нидия се мержелее малко по-нататък, своеобразно караулно помещение, сгушено от едната страна на входа. Мъждива светлина струи от големия прозорец на всекидневната. Тя със сигурност ще ни забележи. Защото това й е работата — да не допуска някой да влезе или да излезе.

Всеки прайд има поне един шейдър — дракон, който забулва в мъгла цялото селище, както и ума на всеки човек, който влезе тук случайно. Мъглата на Нидия може да накара всекиго да забрави дори собственото си име. Талантът й е далеч по-важен от моя. Прайдът живее в страх, че един ден тя може да умре, след което селището ни вече те бъде открито за прелитащите над нас самолети и за всеки, който навлезе достатъчно дълбоко в планината.

От къщата не се чува нищо. Нито звук. Дори когато подметките на обувките ми се плъзват малко по-шумно по пясъчната настилка, което ми спечелва гневния поглед на Тамра.

Свивам рамене. Може би искам Нидия да ни хване. Щом сводестият портал остава зад гърба ни, мама запалва старото комби. Преди да се кача, за последно поглеждам назад. В меката светлина на стаята на Нидия се вижда нечия сянка.

Пулсът в гърлото ми препуска диво. Поемам си дълбоко въздух, убедена, че всеки момент тя ще задейства сирената.

Сянката се движи. Очите ме болят от силното взиране.

Изведнъж светлината изчезва от прозореца. Аз премигвам и тръсвам смутено глава.

— Не — прошепвам. Защо не ни спря?

— Ясинда, качвай се — просъсква Тамра, преди да влезе в колата.

Откъсвайки поглед от мястото, където бе стояла Нидия, се колебая дали да ги последвам. Бих могла да тропна с крак и да откажа да продължа. Те не могат да ме накарат насила. Дори не биха опитали.

Но в крайна сметка, просто не съм толкова егоистична. Или смела. Оставайки в неведение за истинската причина, аз се качвам в колата.

Малко по-късно лъкатушим надолу по склона на планината, към непознатото. Притискам длан към студеното стъкло на прозореца. Мисълта, че никога повече няма да видя Лазур, е непоносима. В гърлото ми се надига ридание. Дори не успях да се сбогувам с нея.

Мама е стиснала волана, взирайки се напрегнато през стъклото в тесния път. Тя кима с глава, сякаш всяко нейно движение още повече усилва увереността й, че постъпва правилно.