Огнена светлина

— Да, довиждане — повтаря майка ми с по-строг глас.

— О — Лаз се намръщва и поглежда към мен. — Искаш ли утре да ходим заедно на училище? — Очите й проблясват многозначително, което е намек, че така ще мога да й разкажа всичко. — Ще стана рано.

Живеем в двата противоположни края на града. Нашата общност изглежда като огромно колело с осем спици, като всяка спица служи като улица. Центърът, главината на колелото, е сърцето на града. Там се намират училището и сградата на събранието. Аз живея на Първа западна улица. А Лазур на Трета източна. Тоест на възможно най-голямо разстояние една от друга. Стена, обрасла с пълзящи растения, огражда селището от край до край, поради което не можем да се срещнем, заобикаляйки града отвън.

— Разбира се. Ако си готова да станеш рано и да дойдеш дотук.

Веднага щом Лазур си тръгва, майка ми заключва вратата. Никога преди не съм я виждала да прави това. Обръща се към нас и остава загледана в мен и Тамра. Единственият звук, който се чува, е потракването на лъжицата на Тамра в купата й. Мама се обръща и надниква през капаците на прозорците… Сякаш се тревожи, че Лазур е все още достатъчно близо, за да я чуе. Или някой друг.

Обръщайки се, тя съобщава:

— Пригответе си нещата. Тази вечер заминаваме.

Стомахът ми се свива по същия начин, както се случва, когато се спускам рязко надолу при полет.

— Какво?

Тамра скача толкова бързо от дивана, че купата й с корнфлейкс и мляко пада долу. Мама дори не възкликва, дори не поглежда бъркотията на пода и тогава разбирам, че всичко се е променило… Или съвсем скоро ще се промени. Тя говори сериозно.

— Наистина ли? — очите на Тамра греят трескаво. Изглежда жива за пръв път откакто… е добре, откакто за пръв път се преобразих и стана ясно, че това никога няма да се случи с нея. — Моля те кажи ми, че не се шегуваш.

— Не бих се шегувала за такова нещо. Започвайте да си приготвяте багажа. Вземете колкото можете повече дрехи и всичко друго, което сметнете за нужно. — Очите на мама се спират на мен. — Няма да се връщаме повече тук.

Аз не помръдвам. Не мога. Парещата болка в рамото ми някак се усилва, сякаш там е забит нож, който се завърта и прониква все по-дълбоко в плътта ми.

Тамра надава възторжен вик и се втурва към стаята си. Чувам как вратата на гардероба й се отваря и удря стената.

— Какво правиш? — питам мама.

— Нещо, което трябваше да направим много отдавна. След като баща ти умря. — Тя извръща поглед, стисва за момент очи и сетне отново ме поглежда. — Предполагам винаги съм таила надежда, че един ден той ще прекрачи прага на вратата и затова трябва да бъдем тук, за да го посрещнем. — Тя въздъхва. — Но той никога няма да се върне, Ясинда. И аз трябва да направя най-доброто за теб и Тамра.

— Имаш предвид за теб и Тамра.

За мама и Тамра да напуснат прайда не беше кой знае какво. Знам това. Мама умишлено уби дракона в себе си, остави го да се стопи в бездействие, щом стана ясно, че Тамра никога няма да се преобрази. Предполагам, че го направи, за да я накара да се чувства по-малко самотна. Акт на солидарност.

Аз съм единствената, която се чувства свързана с прайда. Тази, която ще страда, ако си тръгнем.

— Не виждаш ли колко по-лесно ще бъде, колко по-безопасно, ако се откажеш от твоята драконова природа?

Трепвам, сякаш са ми зашлевили плесница.

— Искаш да се отрека от дракона в себе си? Да стана като теб? — Спящ дракон, минаващ за човек. Поклащам глава. — Не ме е грижа къде ще ме отведеш, няма да направя това. Няма да забравя коя съм.

Тя слага ръка на рамото ми и леко ме стисва. За да ме окуражи, предполагам.

— Ще видим. Може да промениш решението си след няколко месеца.

— Но защо? Защо трябва да си отидем?

— Знаеш защо.

Предполагам, че част от мен знае отговора, но отказва да го приеме. Изведнъж ми се приисква да повярвам, че всичко е наред с живота ми тук. Искам да забравя безпокойството, което самовластието на Северин събужда у мен. Искам да забравя арогантния поглед на Касиан. Да забравя колко самотна е сестра ми в тази общност, която се отнася с нея като с прокажена. Да забравя чувството за вина, което винаги ме измъчва заради това.

— Някой ден ще разбереш — продължава майка ми. — Някой ден ще ми благодариш, че съм те спасила от този живот.

— Спасила си ме от прайда? — питам аз. — Той е моят живот! Моето семейство. Един неподходящ алфа-водач не променя този факт. Северин няма да бъде вечно глава на общността.

— Ами Касиан? — устните й се свиват. — Готова ли си да приемеш него?

Отстъпвам назад, не харесвам емоционалните нотки в гласа й. С периферното си зрение, виждам Тамра, стояща скована на вратата на стаята си.

— С Касиан сме приятели — отвръщам аз. Което е вярно в известен смисъл. Или поне бяхме такива.

— Да, нали?

— Какво искаш да кажеш.