Огнена светлина

Носът ми е набразден. Веждите ми са силно извити, а драконовите ми очи са две черни вертикални резки там, където би трябвало да са зениците.

Той вдига ръка. Дори не трепвам, когато слага широката си, топла длан върху горната част на ръката ми. Опипва, разучава… Ръката му се плъзва надолу и съм сигурна, че сравнява моята драконова кожа с човешката. Дланта му се спира върху опакото на лапата ми, задържа се върху дългите, подобни на нокти пръсти. Допирът извиква у мен усещане за топлина, която бяга надолу по тялото ми.

Той също го чувства. Очите му се разширяват. Зелени, с кафяви и златни пръски. Цветовете, които обичам. Цветовете на земята. Погледът му се насочва към мокрите завъртулки на козината ми, която докосва скалата. Изведнъж ми се приисква той да може да види момичето вътре в дракона.

От устните му се изплъзва звук. Дума. Чувам я, но решавам, че не я е произнесъл той.

— Уил — извиква глас някъде отгоре.

И двамата трепваме, сетне лицето му се променя. Мекото, любопитно изражение изчезва, заменено от гняв. Заплаха! Това е начинът, по който неговият вид би трябвало да гледа моя. Ръката му се отдръпва от моята. Всяка близост е прекъсната. Потърквам мястото, където ме беше докоснал.

— Добре ли си там долу? Ако има нужда да дойда?

— Добре съм. — Дълбокият му тътнещ глас отскача от стените на малката хлътнатина.

— Намери ли го?

И аз отново вещая заплаха. Облаци дим излизат от носа ми. Тлеенето в гърдите ми се усилва.

Наблюдава ме напрегнато, очите му са сурови и безмилостни. В очакване съм всеки момент да ме издаде. Затова задържам погледа му, отказвам да извърна глава, решена това красиво момче добре да види съществото, което със следващите си думи ще осъди на смърт.

— Не.

Поемам въздух и димът стихва в дробовете ми. Взираме се един в друг продължително. Той е ловец. А аз — драки.

След това си тръгва.

И аз оставам сама.

3

Чакам цяла вечност. Дълго след като звукът на хеликоптерите и двигателите утихва. Мокра и потръпваща се свивам върху каменния под, обгръщам краката си, разтърквайки гъвкавите си прасци. Ръцете ми се плъзгат по златисточервената ми кожа. Нараненото ми крило гори и тупти. Бавя се, ослушвам се, но няма нищо. Само шепота на гората и галещия шум на водопадите около мен.

Няма мъже. Няма ловци. Няма го Уил.

Намръщвам се. Поради някаква причина това ме тревожи. Никога повече няма да го видя. Няма да разбера защо ме пусна. Няма да узная дали наистина е прошепнал това, което ми се стори, че казва. Красиво.

В този единствен момент между нас имаше някаква връзка. Някак просто се случи. Бях сигурна, че ще ме залови. Ловците не са склонни да проявяват милост. За тях ние сме само плячка. Подвид, който може да бъде направен на части и продаден на нашия най-голям враг — енкросите. От зората на човечеството енкросите са жадували за подаръци, изработени от телата на нашия вид, обсебени от идеята да ни разкъсват на парчета или да ни държат като заложници, за да използват магическите способности на кръвта ни, подобната ни на броня кожа и способността ни да откриваме скъпоценни камъни под земята. За тях ние сме нищо. Същества, които не притежават нито душа, нито сърце.

Тогава защо Уил ме пусна? Необикновеното му лице се е запечатало в ума ми като с огнено клеймо. Гладката му, мокра коса. Напрегнатите му очи, взиращи се загадъчно в мен. Би трябвало да виждам лицето на Касиан. Той е моята съдба. Приела съм това, макар да роптая и с риск за живота си напускам пределите на прайда през деня, за да избягам от него.

Чакам възможно най-дълго, до момента, в който влажният студ в скривалището ми става непоносим. Внимателна съм, в случай че това е капан. Отскачам леко от ръба на скалата и се плъзвам над ледената вода. Издигам се покрай неравната скала. Нараненото ми крило се бори със съпротивлението на въздуха, мембраните са опънати и болезнени от яростното усилие.

Въздухът свисти в устните ми, докато се издигам към върха. Строполявайки се, долавям наситения, глинест аромат на земята. Дланите ми се заравят във влажната пръст. Тя ми дава сили, бучейки в тялото ми. Заровена дълбоко, вулканичната скала мърка като спяща котка. Чувствам я, чувам я, живея чрез нея.

Винаги е така — тази връзка с плодородната, щедра земя. Именно тя ще излекува крилото ми, а не някое лекарство, направено от човек. Аз черпя сила от богатата, животворна земя.

Мирис на дъжд е надвиснал над гъстата мъгла. Изправяйки се, тръгвам към притаената й прегръдка и се отправям към езерото, където са дрехите и колелото ми. Слаба слънчева светлина се процежда през балдахина от клони, бори се с мъглата и превръща хладната ми кожа в червеникав бронз.

Сигурна съм, че Лазур е успяла да стигне у дома. Няма да си позволя да обмислям друга възможност. Прайдът вече е разбрал, че ме няма. Започвам да съставям различни обяснения в главата си.

Пристъпвам тихо между дърветата, ослушвайки се за необичайни звуци, в случай че ловците се завърнат… Но зад тревогата ми се прокрадва надежда.