Огнена светлина

Изскачам на повърхността и започвам да плувам кучешката в бърз кръг. Оглеждам се, търся. Нещо. Каквото и да е. Тогава виждам пещера. Всъщност малка вдлъбнатина, точно в скалната стена, но достатъчно дълбока, за да се скрия в нея и да не ме видят. Освен ако не се гмурнат след мен.

Плувам към пещерата, набирам се и се вмъквам в нея. Мушвам се възможно най-навътре и се свивам на кълбо.

Мокра и трепереща, си поемам дъх и чакам. Не минава много време и груби гласове изпълват въздуха над мен.

— То скочи! — Затръшват се врати, побиват ме тръпки от звука и знам, че вече са слезли от джиповете. Треперя неудържимо в сенчестата пещера, пръстите ми са побелели от стискането на хлъзгавите ми колене.

— … гмурна се във водата!

— Може да е отлетяло вече — казва глас, който се издига над ръмженето на мотоциклетите.

— Не е възможно! Не може да лети. Улучих го в крилото. — Нотките на задоволството в гласа ме карат да потръпна и разтривам ожесточено ръцете си от студ. Скована съм от ужас.

— Не го виждам долу.

— Някой трябва да го последва.

— По дяволите! Там долу? Ужасно е студено — ти иди!

— А защо да не отидеш ти? Страх ли те е…

— Аз ще отида. — Потрепвам от този глас, дълбок, спокоен и мек като кадифе в сравнение с грубите гласове на останалите.

— Сигурен ли си, че можеш да се справиш, Уил?

Обгръщам силно раменете си в очакване на отговора му.

Иска ми се да съм визиокриптер, за да мога да стана невидима.

Тяло с неясни очертания описва дъга и се вклинява в езерото. Водата едва се разплисква при прецизното му гмуркане. Уил. Онзи с кадифения глас. Взирам се в блестящата повърхност, задържайки дъха си в очакване да се появи. Всеки момент главата му ще изплува над водата и ще се огледа наоколо. Ще види пещерата. Ще види и мен.

Навлажнявам устните си, усещам как кръвта ври във вените ми, димът се надига в дробовете ми. Ако се наложи, бих ли го направила. Мога ли да използвам умението си, за да се предпазя?

Една глава се появява на повърхността, разплисквайки водата с рязко движение. Косата му блести под тъмната каска, която я покрива. Млад е. Не много по-голям от мен.

— Добре ли си, Уил? — извиква някой.

— Да — провиква се той.

Сърцето ми се свива при внезапната близост на гласа. Притискам се възможно най-силно към неравната скала, без да обръщам внимание на силната болка в крилата си. Докато го наблюдавам, се моля да не ме види.

Той забелязва скалата и застава нащрек, погледът му е насочен право към моята посока.

— Там има пещера!

— Там ли е то?

Наричат ме то.

Навеждам се, кожата ми се сгърчва, треперя като скъсана струна от лък на цигулка. Крилата ми започват да вибрират от силното вълнение, което изпраща остра болка към наранената ми кожа и дълбоко в гърба ми. Потръпвам, опитвам се да се успокоя.

Той плува към мен.

От носа ми излиза дим. Става против волята ми. Просто… така се получава. Обикновено имам повече контрол над това, но страхът ме лишава от този контрол. Драконовите ми инстинкти надделяват.

Сърцето се блъска в гърдите ми, докато се приближава. Знам точния момент, когато ме забелязва. Той замръзва на място, леко се навежда, устните му докосват повърхността на водата.

Ние се взираме един в друг.

Сега ще се случи. Ще извика останалите. Те ще се нахвърлят върху мен като изгладнели хищници. Спомняйки си за татко, се опитвам да не треперя. Сигурна съм, че преди смъртта си той не е треперил и не се е снишил. И освен това аз имам нещо, което баща ми не е притежавал. Имам огън.

Сетне той се насочва с плавни движения към мен. На челюстта му играе мускул и аз усещам някакво потръпване в стомаха си. Той не е суровият ловец, който си представях. Не изглежда зъл. Изглежда… любопитен.

Стоварва ръката си на ръба на скалата и се вмъква вътре. При мен. Дели ни по-малко от половин метър. Стегнати мускули извайват ръцете му, докато стои приведен. Пръстите му едва докосват дъното на пещерата. Оглеждаме се един друг. Две различни животни, които се изучават едно друго за пръв път.

Поемам си въздух, боря се да го докарам до тлеещите ми дробове. Започвам да горя отвътре.

Не за пръв път виждам хора. Случва ми се много често, когато пазарувам с мама и Тамра в града. През по-голямата част от времето аз самата изглеждам като човек, дори и в тайните предели на прайда. Въпреки това се взирам в него, сякаш никога преди не съм виждала момче. И предполагам, че това донякъде е така. Защото той изобщо не е обикновено момче. Той е ловец.

Черната му тениска е от еластичен плат, прилепнал към жилестото му тяло. В тъмнината на пещерата мократа му коса изглежда почти черна. Вероятно е по-светла, когато е суха. Кестенява, може би дори тъмноруса. Но очите му са това, което ме грабва. Дълбоко хлътнали под гъсти вежди, те се взират напрегнато в мен. Изучават ме от глава до пети. Представям си как изглеждам в тях. Крилете ми са прибрани зад гърба и само върховете им стърчат на раменете ми. Гъвкавите ми и здрави крайници блестят като огън дори в сумрака на пещерата. Лицето ми е тясно и с ясно изразени черти.