Огнена светлина

Тамра върви бързо пред мен. Тя винаги е нетърпелива да стигнем в училище, но днес повече от всякога. Защото именно днес ще се реши дали ще я приемат в отбора на мажоретките.

Аз ще съм там след училище. Ще гледам и ще ръкопляскам. За да й окажа подкрепата си. Дори докато планирам бягството си. Неприятна бучка засяда в гърлото ми, когато се замислям за раздялата си с Тамра.

Надявам се след време тя и мама да се присъединят към мен в новия прайд, но знам, че е по-вероятно да остана сама. Независимо от това, трябва да рискувам. Трябва да намеря друг прайд, който ще ме приеме и няма да ме погуби, преди да успея да обясня причината за идването ми.

Минавайки през страничната портичка, отпивам глътка кафе от термочашата си. Мама обикновено не ни позволява да пием кафе, но сега нея я няма.

Тамра неочаквано се заковава на място. Бисквитата, която едва е отхапала, пада на земята. Блъсвам се в нея и изохквам, когато горещото кафе се разсипва по пръстите ми.

— Какво…

— Ясинда! — Тя изрича името ми по онзи свойствен начин, както прави, когато съм я ядосала особено много. Като например, грабвайки хлебчето й, което старателно е намазала с масло. Задигайки чашата й, която току-що си е наляла и оставила на плота. Или разменяйки някой от нейните еднакви чорапи с друг от моите, които неизменно са различни.

Косъмчетата по тила ми настръхват, когато проследявам погледа й. Малко по-нататък до бордюра е спрял черен ленд ровър. Двигателят боботи. Вратата на водача се отваря и от джипа слиза Уил. Приближава се бавно, заровил ръце дълбоко в джобовете си.

Замръзвам на място. Той отсъстваше през последните няколко дни — със сигурност отново е бил на лов — забавяйки по този начин плановете ми да изкопча от него нужната ми информация. Сега се качва на тротоара и тръгва по него с елегантната си мека походка. Изглежда красив и в гърдите ми се надига познатата болка, докато си блъскам главата как е възможно самия вид на един човек да те изпълва едновременно с толкова силна обич и боязън.

Не помръдвам. Усещам болка в гърдите си.

— Дишай — заповядва ми Тамра тихо до мен.

Правилно. Поемам си въздух през носа. Това успокоява малко болката. Горещите вибрации дълбоко в мен обаче продължават, придружени от характерния мъркащ звук.

— Какво си мислиш… — Злочестият ми глас заглъхва до шепот.

Тамра изостава малко и се озовава до мен. Раменете ни се докосват. Стрелвам я с поглед. Тя ме гледа така, сякаш аз съм виновна, че Уил стои там на тротоара.

Автобусът се задава отдалече. Боботенето на давещия се двигател става все по-силно. Всеки момент машината ще се появи зад завоя.

Поклащам глава към нея. Тя произнася името ми отново, удължавайки сричките така, сякаш се чува свистене на вятър:

— Ясинда!

— Не съм направила нищо — отвръщам аз.

Уил най-накрая проговаря.

— Предположих, че може би ще искаш да те закарам до училище.

Ние го зяпаме глупаво.

— Искам да кажа и двете — добавя той бързо и махва към нас, изваждайки едната си ръка от джоба.

Двете с Тамра се споглеждаме. Автобусът се задава зад ъгъла.

— Този номер обикновено минава ли? — Опитвам да вложа в гласа си отегчение и раздразнителност, но нещо не се получава и вместо това в него прозвучават нотки на гняв.

Уил изглежда объркан.

— Кой номер?

— Да се появиш неканен пред дома на едно момиче и да му се усмихнеш мило, очаквайки то да скочи веднага в колата ти?

— Спокойно — прошепва ми Тамра и аз се запитвам дали предупреждението й е продиктувано от страха, че ще изгубя самообладание и ще се преобразя пред Уил, или защото всъщност иска да се сближа с него, въпреки че ми бе казала да го отбягвам. Но защо би искала това? За да свикна с новия си живот и да започна да го харесвам?

Уил кимва и навежда леко глава. Изглежда мил и отблъскващо смирен. Сякаш успявайки да прочете мислете ми, той казва:

— До този момент е минавал само веднъж. — Устните му се извиват в бавна, заговорническа усмивка. Не мога да се овладея. Изчервявам се силно и лицето ми се опъва по онзи опасен начин, спомняйки си нощта, когато се качих в колата му.

— Здравей — казва Уил на Тамра, сякаш току-що е осъзнал, че не се познават. Или поне официално. Протяга ръка към нея, сериозно и делово. — Аз съм Уил.

— Знам. — Тамра оставя ръката му да виси във въздуха. Поглеждайки ме косо, тя казва с въздишка: — Хайде, да се качваме. — И тръгва пред мен.

Уил й отваря вратата. Тя се качва на задната седалка, докато автобусът минава, боботейки, покрай нас. Уил ми се усмихва накриво.

— Изпусна си автобуса.

— Да. — Взираме се продължително един в друг и накрая му задавам парещия въпрос: — Защо си тук?

Той въздъхва дълбоко, при което гърдите му се повдигат.

— Приключих с това.

— Приключи с кое?

— Да ти позволявам да ме избягваш.

Накланям леко глава. Наистина ли не бях успяла да го отблъсна? Възможно ли е да е толкова просто? Толкова лесно? Хоп, и готово! Той е тук, независимо дали това ми харесва или не. Дори не беше нужно да го убеждавам, че съм променила решението си.

— Сигурен ли си, че идеята е добра?