Огнена светлина

Докато по стъклото на прозореца се стичат дъждовни капки, си мисля за Уил и ужасното му семейство. Той е затворник също като мен. Докосвам напуканите си устни и като че ли го усещам там с върховете на сухите си пръсти.

Безцелно се замислям, какво ли би било да ме целуне Касиан. Друго драки. Щеше ли драконовата ми природа да откликне на него? Можеше ли целувката му да бъде също толкова магическа? Способен ли беше да ме целуне и въпреки това да ме лъже в очите? Би ли стоял безучастно, гледайки как режат крилете ми?

Завъртам се в леглото. Заслушвам се. И звукът на дъжда като че ли никога преди не е криел такова очарование за мен. Кожата ми се наслаждава на тихото му барабанене. На нежния му шепот по застланата с камъчета пътека отпред. По металния покрив на градинската барака.

Усмихвам се леко. Мекият, спокоен шум в тихата нощ ме изпълва с надежда. И очакване. По същия начин се чувствах, когато устните на Уил докоснаха моите.

Татко не би желал да се обвинявам за смъртта му и не би искал да се предавам. Обичам майка си, но тя греши. Моето драки е твърде голяма част от мен. Не мога да се върна в прайда. И не мога да остана тук, избягвайки Уил, в очакване Касиан да се появи.

Трябва да има друг начин.

Татко би искал да се боря, да намеря начин да съхраня моето драки. Той е умрял в търсене на друг вариант за нас. Направил е своя избор. И неговият план не е бил да ни погребе в света на хора. Дори да не е успял, той е вярвал, че има изход.

Чувам гласа му в ума си, почти сякаш седи до мен: Намери нов прайд, Ясинда.

Пръстите ми се свиват, отварят се и се вкопчват в края на завивката ми. Това е отговорът. Това е нещото, което трябва да направя.

Макар да не знам точното местонахождение на други прайдове, аз познавам човек, който може да ме насочи. Мога да попитам Уил. Видях картата със собствените си очи. Ако успея да се добера до нея и да я разуча малко по-подробно, бих могла да запомня точните места.

И това все пак е нещо. Някакво начало.

Дали ще получа информацията от Уил и ще ли мога ли да вляза в онази стая отново, без да събудя подозрение, е друг въпрос. Очевидно пак ще трябва да прекарам известно време с него.

Студени тръпки пробягват по гърба и по врата ми, докато обмислям как да постигна това, без да го изненадам с внезапната промяна в чувствата ми.

Навън изпищява птица. Звукът е тревожен и отчаян. А йипи ка-каа-ка-каа. Замислям се за глупавото създание. Представям си го как седи на някой клон, докато дъждът шиба слабото му, крехко телце. Питам се защо не си намери подслон, защо не се скрие някъде. Защо не е по-благоразумно. Може би е изгубено също като мен — откъснато от естествената си среда. Може би не може да се върне у дома. Може би си няма дом.

Щастливата ми усмивка угасва. Потръпва от внезапния хлад в стаята. Дръпвам завивката високо до брадичката си и се опитвам да се стопля.

Свивам се колкото мога повече на топка. Стисвам очи и правя усилие да заключа ума си за писъка на птицата.

Усещам как мама ме целува по бузата и отмята косата от челото ми, както правеше, когато бях малка. Стаята е тъмна. Все още не е сутрин. От кухнята се разлива бледа светлина.

Сигурно току-що е дошла след смяната си, за да си вземе нещата. Кехлибара. Сърцето ми се свива, когато си спомням за него.

Поемам си въздух и усещам приятната мускусна миризма на кафе. То ще й е нужно, за да я държи будна, докато шофира. Където й да отива, едва ли е наблизо, а не е мигнала цяла нощ.

— Бъди добра — прошепва майка ми, сякаш отново съм на шест. Тя казваше това всеки ден, когато ни изпращаше двете с Тамра на училище. — Обичам те. — Да, казваше и това.

С полуотворени очи виждам как сянката й се насочва към Тамра, която спи в леглото си. Устните на мама погалват бузата й. Още едно тихо сбогуване.

След това излиза. Отива да продаде семейното ни наследство. Част от душата ми, която може никога да не си върна.

Светлината в кухнята изчезва. Угасва като духната клечка кибрит. Ключалката на вратата щраква след нея. Устоявам на импулса да скоча от леглото, да изтичам навън, да я сграбча, да я спра, да се хвърля пред нея, умолявайки я да обича онази част от мен, която никога не е обичала у себе си.

Тамра се размърдва в леглото си и после отново потъва в безметежната забрава на съня.

След това тишина. Гробно мълчание. Само аз съм будна. Съзнаваща.

Сърцето ми кърви.

22

Изхвърчаме през вратата и тичаме по застланата с камъчета пътека покрай басейна. Без мама и нейните напомняния да побързаме, ние, разбира се, закъсняваме. Отново.

Вчера вечерта тя обеща да се върне навреме, за да ни вземе днес от училище. Добре поне, че няма да се налага повече да взимаме автобуса. Мразя миризмата на изгорелите газове, които винаги успяват да проникнат вътре.

Телевизорът на мисис Хенеси работи и аз виждам в щорите й да се отваря пролука. Червен, нащърбен нокът задържа една от ламелите. Поетият от нея ангажимент да ни наглежда, докато мама я няма, не е променил съществено навика й да ни шпионира. Сега тя просто си има оправдание.