Огнена светлина

— Къде ще го продадеш? — упорствам аз.

— Това е страхотно! — възкликва Тамра, ровейки за нещо в раницата си и сетне продължава с нехайство, което ме изважда от равновесие. — Може ли да се преместим някъде другаде? Но без да си сменяме училището, разбира се. О, и може би трябва да помислим за мобилни телефони? Доколкото знам, ние сме единствените в цялото училище, които нямат…

— Успокой се, Тамра. Не бързай толкова. — Мама я потупва по коляното. — Просто искам да живеем малко по-леко. И все още никъде няма да се местим. С парите смятам да ви купя нови дрехи… и нещата, които ще ти бъдат нужни, ако те приемат в отбора на мажоретките. И може би ще разредя малко смените си. Стойте си вкъщи няколко вечери. Предполагам, че ще ми липсвате. — Тя ни поглежда с обич и в очите й грее обещание. — Може дори да помислим за кола за вас двете.

Тамра надава радостен писък и се хвърля към мама, за да я задуши с прегръдка.

Кола? Семеен камък за кола? Голямо парче машинария, което ще изкара може би десет години? Това трудно можеше да се нарече добра сделка. Взирам се през прозореца, кипяща от гняв. Чувство на парещ яд стяга гърлото ми и не мога дори да продумам.

Колата, разбира се, ще е за Тамра. Тя изобщо не се шегуваше, когато по-рано каза, че в никакъв случай не трябва да карам кола. Аз и не мога. Светът би бил по-безопасно място, ако зад волана седнеше някои току-що проходил малчуган.

Очите ми парят, примигвам и гледам как метрите летят покрай нас. Скали и големи валчести камъни. Кактуси, спяща бугенвилея⁵, пустинна салвия. Трептящи ивици от нагорещен въздух танцуват над напечения от слънцето асфалт.

— Искам да ми обещаете, момичета, че ще се държите добре. И ако имате нужда от нещо, обръщайте се към мисис Хенеси. Ще ви се обаждам всеки ден.

— Да! Разбира се!

Пружините на седалката протестират, докато сестра ми подскача развълнувано на нея.

— Ясинда? — казва майка ми въпросително от предната седалка. Сякаш очаква нещо от мен.

Няма смисъл да се препирам с нея. Тя вече е взела решение. Както и аз. Нещо трябва да се промени. Някой трябва да си отиде. И това ще бъда аз.

Двете са толкова щастливи тук, създавайки своя нов живот, който винаги са желали. Те не искат да напуснат това място. А аз не мога да остана.

— Да, добре — отвръщам задавено, надявайки се достатъчно ясно, за да остане доволна от отговора ми. За момент имам чувството, че не ми достига въздух, сякаш някой ме е ударил в гърдите.

Веднъж баща ми ни заведе на увеселителен парк в Орегон на една от онези кратки ваканции извън прайда, които майка ми винаги организираше. По онова време единствените ми проблеми с Тамра бяха как да си поделим играчките. И това беше преди първото ми преобразяваме. Тогава аз полетях право надолу от кула с височина на двайсететажна сграда, напълно беззащитна срещу гравитацията. Неспособна да летя и да се предпазя, по какъвто и да е начин…

Точно толкова безпомощна и ужасена се чувствам и сега. Защото никакъв мой аргумент не може да промени решението на майка ми. Нито ми е по силите да я накарам да осъзнае какво ми причинява.

Аз пропадам.

И този път нищо няма да ме спаси. Този път няма да има механично съоръжение, което чудодейно да омекоти удара в последния момент.

Но един тих глас ми нашепва, че тя разбира. И точно затова го прави. Точно затова ме доведе тук. Тя иска да се ударя в земята.

По-късно същата вечер намирам майка ми да си оправя багажа в стаята си. Облякла се е за работа, очевидно с намерението да пътува веднага щом свърши смяната й. Кутията от неръждаема стомана е на леглото до наполовина пълния й сак. Сърцето ми се свива от тревога при вида й.

— Нали няма да ги продаваш всичките? — питам аз.

Майка ми вдига поглед, докато сгъва блузата си.

— Не. — Сетне продължава да приготвя багажа си с премерени, бавни движения.

Кимвам с облекчение, пристъпвайки към кутията. Ръцете ме сърбят да я отворя.

— Може ли да надникна?

Тя въздъхва.

— Не си го причинявай, Ясинда. Просто забрави за това.

— Не мога — докосвам капака, погалвам го. Гърлото ми е свито от копнеж. — Само ми ги покажи, за последно.

Тя поклаща глава.

— Явно си решила да се измъчваш.

— Покажи ми ги.

Тя бръква в джоба си ядовито и промърморва нещо, докато завърта ключа. Отключва кутията и отваря бързо капака.

Поемам си дъх при мигновения блясък на цветовете.

Веднага дочувам мелодичните гласове на камъните. Те нежно шептят, обгръщат ме, напомнят ми за истинската ми същност, която бавно изчезва от този свят. Но не толкова бързо, колкото си мисли майка ми. Не и когато съм с Уил. Той навярно е единствената причина моето драки да е все още живо. В тази пустиня, без скъпоценните камъни и без него, аз съм загубена. Също като целувката на Уил, камъните докосват най-съкровените кътчета на природата ми… и са щит към живота.

Един от камъните достига до мен преди останалите. Затварям очи, поглъщайки лъча от свежа енергия.

— Кой? — прошепвам аз, отваряйки отново очи, макар вече да се досещам.

Тя взима кехлибара от неговото уютно ъгълче сред събратята му.