Огнена светлина

Спомням си какво каза Уил за семейството си онази нощ в колата. Нарече ги „отрова“. Спомням си също онази стая и малките черни и червени знаменца, разпръснати по картата на Северна Америка — и лицето на Зендър, когато ме хвана там.

Ангъс се засмива отново, устата му изглежда огромна върху животинското му лице.

— Е — казвам аз, едва разпознавайки гласа си, който в този момент е плътен като меласа. — Не беше нещо чак толкова незабравимо. — Боли ме, когато изричам тази жестока лъжа, но се налага.

Зендър изглежда объркан и разколебан, поглеждайки ту към мен, ту към Уил.

Погледът на Уил се спира на мен изпитателно. За момент ми се струва, че виждам в него обида, но миг по-късно тя изчезна.

— Може би трябва да опиташ с някой друг Рътлидж. — Ангъс повдига гъстите си червеникави вежди.

— Не сте ли всички взаимозаменяеми? — питам аз. — Опиташ ли с един, опознаваш всички.

Той се намръщва, очевидно затруднен от думата „взаимозаменяеми“.

— Свиня — промърморва Катрин.

Стисвам ръката й предупредително.

— Никой не говори с теб, откачалко! — реагира Ангъс.

И на мен това не ми харесва. Не ми харесва сянката на обида, която преминава през лицето й, преди да успее да се овладее и да изглежда отново невъзмутима. Усещам дълбоко в мен да се надига познатият тлееш огън.

— Ох! — Катрин ме поглежда озадачено и дръпва ръката си. Забравила съм, че все още я държа и сега я пускам. Тя разтрива китката си и аз знам, че е почувствала покачващата се в мен топлина.

Страхотно! Най-напред без малко не се разкрих пред Уил, когато ме целуваше. А сега това.

Може би тази вечер е подходяща да отида отново на голф игрището.

— Заемете местата си — извиква мистър Хенк отпред.

Ангъс тръгва към дъното на стаята. Зендър ме изучава за кратко с демоничните си тъмни очи, преди да го последва.

Уил не се помръдва, гледайки ме така, сякаш очаква да направя нещо. Или да кажа нещо.

— Предполагам, че не искаш да седна до теб.

Извъртам глава. Не мога да кажа нищо повече, не мога да произнеса друга грозна лъжа. Без да вдигам поглед, го чувам да се отдалечава. Чувствам как присъствието му стана по-малко осезателно.

— О! — ахна Катрин с глас, изпълнен със страхопочитание. — Ти току-що отблъсна Уил Рътлидж!

Свивам рамене, борейки се с мъчителната бучка в гърлото ми, която не ми позволява да говоря.

— Добре ли си? — пита тя.

— Защо да не съм? Той не е мой тип.

Поглеждам през рамо и го зървам да седи прегърбен между братовчедите си. Те говорят, но не и Уил. Той се взира през прозореца и погледът му се е зареял някъде навън.

Изразът на лицето му ми напомня по някаква причина за мама. За Тамра. За това как те се чувстваха, когато живеехме в прайда. Като в капан. Постоянно търсещи изход.

Усещам стягане в гърдите си, сякаш там има някаква плътна безформена буца. Наказание, което той не заслужава.

— Какво означаваше това? — изстрелва Тамра в момента, в който заставам до нея на тротоара. Майка ни е на известно разстояние по-надолу и се приближава бавно към нас.

— Би трябвало да знаеш. Този салон, тълпата… — Потрепервам, присвивайки очи срещу сиянието на пустинното слънце. Горещ вятър повдига косата от раменете ми. Тя прошумолява, суха и повехнала като слама.

Очите и проблясват и аз усещам, че през цялото време е очаквала този момент, за да се нахвърли срещу мен.

Кръвта ми закипява в пристъп на гняв. Защото тя по-добре от всеки друг би трябвало да знае какво щеше да се случи, ако бях останала там. Макар и загубила своето драки, тя е наясно с нещата. Ние имаме една и съща история. И двете произлизаме от дракони. Дракони, които са управлявали земята и небето преди хилядолетия. Как бих могла да издържа в онзи затвор? В препълнен салон с пронизващи звуци и грубо човешко множество?

— Знам само, че губиш контрол над себе си. Особено когато си с Уил Рътлидж. Мислех, че си взела решение да стоиш далече от него.

Опитвам се. Макар това да ме убива. Опитвам се. Но не изричам това на глас.

Вместо това си мисля за всичко преживяно с него, за което тя изобщо не подозира, и за момент се изпълвам с мрачно задоволство.

— Ако толкова се притесняваш, кажи на мама — подхвърлям предизвикателно, знаейки, че няма да го направи.

— За да ни повлече към някой друг град?

И всъщност точно това е, което я безпокои. В отговор свивам рамене.

Тя стисва силно устни и тръсва съвършената си глава.

— Не мисля, че ще го направя — добавя Тамра.

Поглеждам назад към редицата автомобили. Колата на мама е вече съвсем наблизо. Слънчевите лъчи се сипят безмилостно върху главата ми и аз се повдигам нетърпеливо на пръсти.

Стисвам каишките на раницата си и питам, преди да успея да се сдържа.

— Интересува ли те въобще какво ми струва да бъда тук?

Тя накланя рязко глава, докато се взира в мен.

— Сякаш теб някога те е било грижа за мен през всичките онези години в прайда!