Огнена светлина

С лек вик извивам тялото си и долепям лице до студените метални пръчки на перилата. Обзема ме панически ужас. Като онази нощ в колата му. Не мога да повярвам, че допуснах това да се случи отново. Не мога да повярвам, че имам толкова слаб контрол над себе си. Че съм толкова глупава. Нищо ли не научих от предишния път?

Дишам равномерно през носа си, решена да се овладея и да дойда на себе си, докато съм с него. Няма да съм аз тази, която ще разкрие най-голямата и най-грижливо пазената тайна на дракитата.

Поглеждайки надолу към ръката си, забелязвам едва доловимо златисто проблясване. Притискам бузите си и откривам, че кожата на лицето ми отново е отпусната, нормална. Човешка.

Ръката на Уил нежно обгръща рамото ми, пръстите му ме стисват нерешително.

— Ясинда…

След още известно време, когато съм сигурна, че опасността е преминала, аз се извръщам към него, дишайки дълбоко, бавно, спокойно…

Уил ме наблюдава, тъгата е жива в изменчивите му очи. Гърлото ме боли. Той е единствената светлинка, която открих тук. Не е честно. В този случай моето драки работи срещу себе си. Докосвам устните си. Те все още горят, все още усещам вкуса му по тях.

Гласът му е дълбок и равен, като онзи ден в планините, когато чувствата, които преливаха между нас, бяха плътни като мъгла.

— Съжалявам. Предполагам, че се поувлякох. Помислих си… — Той поклаща глава, заравяйки и двете си ръце в косата си, очевидно разбирайки погрешно онова, което е изписано на лицето ми. — Когато съм с теб, аз просто… Ясинда, аз не исках…

— Спри — казвам аз.

Защото ми е непоносимо да се извинява за това, че ме е целувал.

Не и когато сама съм искала това. Не и когато искам да го направи отново. Поемам си дълбоко въздух, доволна, че отново имам контрол над себе си и съм спряла преобразяването си.

Това е хубаво, напомням си аз. Моето драки реагира на него. Моето драки е живо. Само дето се чувства твърде добре. Но ще се науча да се владея по-добре, мисля си с упование. Защото се нуждая от него. Той е всичко, което имам. Не Касиан. Не ми е нужен Касиан, за да ме спасява.

Имам Уил. Тук до мен, той е моят път обратно към небето.

Уил продължава да бръщолеви, сякаш не може да се спре.

— Не те обвинявам, че ме мислиш за някакъв играч и използвач. Целувам те на училищните стълби, все едно…

Накарвам го да замлъкне с друга целувка. Без никакви заобикалки и хитрости. Просто дръпвам лицето му към моето и притискам устните си към неговите. Първо, защото искам това и не мога да устоя на желанието. Второ, защото искам да забравя колко е важно да стоя далече от него. И трето, защото все пак съм намерила сили да се овладея и искам да опитам отново.

Белите ми дробове са хладни. Кожата ми е спокойна и отпусната. Той, както изглежда, няма нищо против моята тромавост. След като за миг стои като вцепенен, ръцете му се плъзват към гърба ми. Кожата ми моментално започва да потръпва отново, мускулите ми се стягат в готовност.

Което отново доказва колко много греша. Просто не ми е по силите да се контролирам. Не съм в състояние да възпирам моето драки, когато съм до него. Очевидно не съм научила нищо.

Целувката му става съкрушителна, поглъщаща. Той като че ли също е престанал да се владее. Преди да успея да се изтръгна от него, вратите над нас се отварят широко, блъсвайки се в бетонната стена. Силният трясък стресва и двама ни. Скърцане на обувки и гласове изпълват въздуха.

Уил се дръпва рязко от мен.

Аз се притискам към железните перила, колкото може по-далече от него. Пръстите ми се свиват около една от пръчките с олюпена боя.

Две момчета и момиче подтичват надолу по стълбите. Минавайки покрай нас, обръщат глави.

— Ей, Рътлидж — казва едно от момчетата и ни оглежда с противна усмивка, самодоволно и многозначително.

Уил кимва мрачно.

Седим като окаменели, далече един от друг, докато те слизат, трополейки, по стълбите. Вратата по-долу се отваря и затръшва. Отново сме сами.

— По-добре да тръгваме. — Уил се изправя.

Аз също ставам, отблъсквайки се от перилата, с изтръпнали крака.

— Вече по-добре ли си?

— Разбира се — отвръщам, надявайки се да звуча непринудено и безгрижно. — Това все пак беше просто целувка.

Лицето му е безизразно.

— Имах предвид онова, което се случи в салона. Вече не ти е зле, нали?

— О — казвам аз. — Не. Добре съм. Благодаря.

Той извръща поглед от мен и тръгва надолу по стълбите. Следвам го неохотно, без да имам никаква представа какво ни очаква. Звънецът бие точно когато стигаме площадката на стълбището.

— Събранието е свършило — казва Уил. Коридорът все още е пуст, но няма да е за дълго. — Имам английски — добавя той.

Аз скръствам ръце пред гърдите си, сякаш ми е студено. И треперя, въпреки жегата.