Огнена светлина

Разбира се, че ме е било грижа. Нямаше да отблъсквам Касиан толкова упорито, ако не беше така. Касиан ми беше приятел. Е, най-вече на Тамра, но също и мой. Онова, което ни свързваше, беше вечно и непоклатимо като заобикалящите ни планини. Аз можех да се науча да го харесвам. Но не го сторих. Отказах да причиня това на Тамра.

— Какво трябваше да направя? Прайдът беше нашият дом — напомням й аз.

Ноздрите й се разширяват и виждам в очите й болка.

— Твоят дом. Никога не е бил мой. Аз винаги съм била аутсайдер там и през цялото време бях принудена да гледам как Касиан те ухажва. Всички те обичаха. И искаха да бъдат твои приятели, гаджета, всичко…

— Никога не съм искала това. Не съм искала Касиан да…

— Да, но го получи. В това число и него. И при това не защото си го заслужила. Не защото те обичаше. — Тя поклаща глава. — Знаеш ли, можех да преживея това, вие двамата да сте заедно… ако той те обичаше истински.

Тонът й съдържа намек, че това е най-невъзможното нещо. Нелепа шега. Вдигам лице нагоре, сякаш да уловя някакъв полъх на вятъра в поглъщащата жега, който би ми донесъл облекчение.

Но тя продължава:

— Хората се чувстват привлечени към теб не заради самата теб, а заради онова, което олицетворяваш. Първородната дъщеря печели всичко. И всекиго. Дори и татко. Вие двамата си имахте вашия малък клуб, достъпен само за членове. — Тя си поема дълбоко въздух през носа.

— Опитваш се да бъдеш жестока ли? — отвръщам аз. — Не мога да променя нищо от това. Не можех тогава. Не мога и сега.

Известно време тя мълчи. Когато най-накрая заговаря, гласът й е по-мек:

— Не можеш ли поне да се опиташ да свикнеш с онова, което имаме тук, Ясинда? — Част от искрите в кехлибарените й очи изгасват и когато виждам това, тя се изпълва с негодувание към мен, макар и не с омраза. Или поне не би искала да е омраза.

Поклащам глава, не знам какво да кажа. Съзнавам, че тя не иска да чуе истината, защото няма да й хареса. Не иска да чуе, че вече съм опитвала. За мен въпросът обаче не е дали тук ми харесва или не. Това не е нещо, което мога да контролирам. Но какво значение има от друга страна? Аз няма да съм тук още дълго. Защо тогава не й кажа каквото иска да чуе?

Качваме се в колата. Тамра на предната седалка, а аз отзад.

— Хей! Как беше днес в училище? — пита мама. Тамра не казва нищо. Нито пък аз. Въздухът е зареден с напрежение. Мама гледа ту мен, ту Тамра, докато излиза от паркинга.

— Толкова ли беше зле? — добавя тя.

Тамра изсумтява.

Чакам със затаен дъх дали ще каже нещо за събранието. За мен и Уил. Минават няколко секунди, без да се случи нищо. Въздъхвам леко с облекчение. Предполагам, че просто ужасно много иска да останем тук. Или съжалява за избухването си. Никой като нея не може да сдържа чувствата си. И доколкото я познавам, тя съжалява за спречкването ни.

Питам се дали би казала на мама, ако знае истината? Ако знае кой всъщност е Уил. Щеше ли това да промени нещо? Може би не. Сега тя е твърде фокусирана върху себе си и онова, което иска да получи. И аз не мога да я обвинявам за това. Защото правото е на нейна страна. Преди никога не е имало значение какво става с Тамра. И винаги съм се чувствала зле заради това. И тогава, и сега.

Но не и толкова зле, че да се отрека от себе си. Не и толкова зле, че да се примиря с неминуемата гибел на моето драки, ако остана тук, без да направя каквото и да е било. Имам достатъчно добро оправдание пред себе си. Защото когато замина, тя ще бъде свободна. Както и мама. Тъжна истина. Да знаеш, че тези, които обичаш, ще бъдат по-щастливи без теб.

— Ясинда? — пита пак майка ми.

— Страхотно — излъгвам аз. — Имах страхотен ден.

Защото те и двете искат да чуят именно това.

20

Почти сме у дома, когато мама ни съобщава голямата новина.

— Утре заминавам.

За момент съм стъписана, решавайки, че всички заминаваме. След това си спомням. Тя отива да продаде някой от скъпоценните камъни. Яркият кехлибар, който прилича на застинал огън.

Навеждам се напред, за да я погледна и да се уверя, че говори сериозно.

Как може да прави това? Как може да разиграва този театър, сякаш не разбира, че ми отнема част от мен, откъсвайки късче от сърцето ми и продавайки го на някой, който смята, че то е просто парче камък. Нещо ценно, но безжизнено. Мъртво.

— Тръгвам рано сутрин. Ще трябва да хванете автобуса. Планирала съм да се върна навреме, за да ви взема в петък следобед. Вече казах на мисис Хенеси и тя ще ви наглежда.

Стомахът ми се свива от мрачно предчувствие, от мъчителен ужас… Точно както се чувствах преди години, когато Северин се появи на вратата ни, за да ни съобщи, че татко е изчезнал.

— Мисис Хенеси? — Тамра сбърчва нос. Съдейки по това, че не пита мама защо заминава, тя очевидно вече знае причината. И не я е грижа. Само мен ме е грижа. Само на мен ми прилошава при мисълта за това…

— Къде отиваш? — настоявам да науча аз, защото трябва да знам истината. Като че ли това има някакво значение. И като че ли имаше някакъв шанс един ден да намеря камъка и да го спася, за да не бъде изгубен за вечни времена.

Мама мълчи.