Огнена светлина

Драконът в мен го харесва твърде много, за да стои скрит. И колкото и да се опитвам, не мога да се контролирам, когато съм с него. Няма да се заблуждавам повече за това. Нямам право да излагам прайда на опасност. Дори и за да съхраня моето драки. Не искам също да рискувам да видя презрението в очите му, ако научи каква съм. Да не говорим какво ще стори семейството му с мен, ако бъда разкрита. А що се отнася до Касиан… той е някъде там. Чака. Наблюдава. Може да се появи по всяко време. Но двамата с Уил не трябва никога да се срещат.

Кимвам, усещайки болка в свитите си гърди.

— А аз испански. — В другия край на сградата. — Доскоро — добавям, макар това да е само празно обещание.

Коридорът постепенно оживява. Изпълва се с ученици, които затръшват вратичките на шкафчетата си. Гласовете им ми се струват по-гръмки, движенията по-бързи, миризмите по-силни.

Уил стои пред мен, гледайки ме така, сякаш иска да ми каже нещо. Очите ми обаче го спират, казват му да мълчи. Какъв би бил смисълът?

Трябва да сложа край на това завинаги… Дори това да означава да напусна този град без мама и Тамра. Те и двамата са ми врагове. Уил и Касиан.

В ума ми вече всичко е решено. Когато Касиан се върне, ще замина с него.

Уил поклаща глава и ме поглежда намръщено.

— Не можеш да бягаш повече от мен. Ще се видим по-късно — казва той с решителни нотки.

Усмихвам се тъжно. Защото съм готова да бягам вечно, ако се наложи. Най-малкото мога да избягам там, където никога няма да ме намери. Учениците минават покрай нас като рибен пасаж. Обръщам се и изчезвам по течението.

19

— Какво беше всичко това? — пита Катрин, озовавайки се до мен в класната стая.

Опитвам да й отговоря с невинен, празен поглед, но тя просто хвърля на чина тетрадката си и копие от романа „Да убиеш присмехулник“ и ме поглежда в упор.

— Хайде, разказвай. Мислех, че си го преодоляла вече.

— За какво говориш? — Опитвам се да спечеля време, докато търся някакво обяснение. Тя заслужава такова. Не си бях спечелила много приятели в този град. Само Катрин и Бърнард. И в следващия момент осъзнавам с болка, че те ще ми липсват, когато си тръгна.

— Ъ-ъ… за събранието? — Тя поклаща глава, при което палавите кичури на бретона й заиграват. — За теб. За Уил. Цялото училище ви видя. Сещаш ли се?

— О! — Поглеждам към вратата, надявайки се той да не се появи точно в този момент, когато говорим за него. — Не се е случило нищо особено. Уил видя, че ми е зле, и ми помогна… — Гласът ми заглъхва. И след това трогателно свивам рамене.

— Виж ти! — казва тя с подигравателна сериозност. — Ясно, разбирам. И това, че се натискахте на стълбището е просто неговият начин да се увери, че си добре?

Примигвам бавно. Направо страхотно. Сега всички многозначителни погледи, които срещнах, намират обяснение.

— Новините пътуват бързо — промърморвам аз.

— Е, особено такива новини.

— Беше просто целувка.

— Хм. Е, това е повече, отколкото някое друго момиче е постигнало с него.

И въпреки че не трябва, сърцето ми радостно се разтуптява, когато чувам това. Навеждам глава, за да скрия усмивката си. Катрин ме сръчква игриво с лакът.

— О! Ти май го харесваш! Знаех си! Още от онзи първи ден. Хей, той не може да е толкова лош, щом те харесва. Поне има вкус. А Бруклин може да върви по дяволите…

— Шт! — Вдигам поглед напрегнато, усещам приближаването и го очаквам всеки момент да влезе.

Уил се появява на прага на вратата.

Само че не е сам. Братовчедите му са с него. Вечните сенки. Сърцето ми се свива.

Това не е Уил. Ни най-малко. Не е този Уил, който говори с мен на стълбището. Който ме целуна с такова безнадеждност, сякаш съм кислородът, от който се нуждаят дробовете му. Не и когато е в компанията на братовчедите си. Този Уил не може да бъде момчето, което вдъхва живот на моето драки. Дори вече не искам да бъде момчето, на което не мога да устоя. Глупаво и жестоко е да губя контрол над себе си, когато съм край него.

Така е по-добре. Хубаво е да го виждам с тях, за да не забравям, че е мой враг. Ще издигна стена между нас, докато Касиан дойде за мен и ме отведе от Чапарал.

Взирам се в ръцете си на масата, надявайки се да избегна момента, когато те ще минат покрай чина ми. Но гледайки надолу, виждам как обувките на Зендър се спират непосредствено до мен. Пауза.

— Здравей, Ясинда.

По гърба ми пробягват тръпки. Скръствам ръце пред гърдите си. Не ме е грижа, че погледът ми далеч не е добронамерен.

С ехидна усмивка Зендър се обръща към Уил:

— А ти няма ли да кажеш здравей, Уил?

Ангъс ме изучава така, сякаш изведнъж съм му станала интересна. Сякаш съм парче месо, което трябва да бъде огледано и претегляно.

— Ние вече се поздравихме — отвръща хладно Уил.

— Да. — Ангъс се подсмихва. — Чух за това. Не съм допускал, че е толкова забавна. Може би и аз щях да се позабавлявам с нея, ако знаех.

Катрин изсумтява нещо и понечва да стане. Сграбчвам я за ръката и я спирам, преди да направи нещо.

— Млъкни — изръмжава Уил.