Огнена светлина

Нечия ръка обгръща раменете ми. Подхваща ме отзад. Улавя ме. Сивотата се отдръпва. Светлина изпълва зрението и заедно с нея се появява лице.

Уил.

Той се навежда над мен, лицето му е напрегнато и ослепително красиво. Светлокафявите му очи проблясват, завладени от чувство, което не мога да разчета. Той промърморва нещо приглушено, след това стисна зъби и не казва нищо повече.

Ръката му се плъзва по моята и я стисва, пръстите му се преплитат с моите, дланите ни се целуват. Мога да усетя силното туптене на сърцето му само от това единствено докосване. Равномерният пулс на дланта му възвръща силите ми.

Близостта му винаги има това въздействие върху мен. Вдъхва ми живот. Призракът на смъртта отстъпва като бързо чезнеща мъгла. Кожата ми се изпъва и сетивата ми се възвръщат. Гърдите ми вибрират. Изпълва ме чувство на облекчение, благодарност и още нещо.

Той е приковал поглед в мен. И в този момент става тихо. Врявата около нас заглъхва и се превръща в далечен неясен шум. Сами сме.

18

— Да се махаме оттук. — Гласът му разваля магията. И отново дочувам звуци. Дисонантният оркестър. Стотици крещящи гласове. Неприятната миризма. Замайването се връща. Гледам налудничавата въртележка от лица. Момичето със зелените шини ме зяпа с широко отворени очи. На лицата на приятелките й е изписан подобен шок.

Кимвам с готовност. Изведнъж вече не е от значение, че не трябва да бъда с него. Просто трябва да избягам от този салон.

Уил ме води за ръка надолу покрай скамейките. Топлите му пръсти са вплетени в моите. Чувството е хубаво, сякаш отново съм в безопасност. Стъпките му са уверени, докато вървим към края на скамейките. Заобикаляме закъснелите. Минаваме покрай Катрин, която ме сграбчва за китката.

— Къде… — Гласът й заглъхва, когато вижда Уил. Тя произнася беззвучно думи, които не успявам да разбера.

Продължавам, теглена напред.

— Хей, Уил.

Ангъс маха с ръка от една от горните скамейки, викайки Уил да седне при него. Не виждам Зендър, вероятно е в тоалетната с някое друго момиче.

Уил поклаща глава към Ангъс и стисна по-силно ръката ми.

Стигаме до средата на салона, където седи Тамра. Извръщам глава и я виждам как се изправя, мрачно намръщена. Кехлибарените и очи преливат от безпокойство, което остава непонятно за мен.

След това погледът и се насочва към танцуващите мажоретки. И тогава ме осеня прозрение. Разбирам защо гледа към тях точно в този момент. Не трябва да поглеждам натам, но го правя. И срещам погледа на Бруклин. Лицето й е пламнало и знам, че това не е от физическото усилие.

В следващия момент я изгубвам от погледа си. Уил бутва тежката двойна врата. Когато тръгваме по коридора, врявата постепенно заглъхва. Все още усещам равномерното бумтене на оркестъра, което преминава през стените и тътне в тялото ми.

— Къде отиваме? — питам.

Уил продължава да върви с широки крачки.

Тегли ме след себе си, докато стигаме навън и поемаме по един покрит пасаж. Въпреки сянката, която той предлага, сухата палеща жега е все така непоносима.

— Има ли значение? — Уил ме поглежда през рамо с блестящите си очи, които сега са някак топли и напрегнати. Стомахът ми се свива.

Не — казвам си, — няма значение. Не ме е грижа къде отиваме. Всякъде другаде е по-добре оттук. Всякъде другаде, стига да съм с него.

Връщаме се в главната сграда и Уил ме повежда по едно стълбище на юг, далече от спортния салон, където са всички.

Захлопването на вратата след нас отеква продължително по стълбището. Имам чувството, че се намираме в някаква тясна капсула, запечатана в земята. Откъснати от всички и всичко. Последните двама души на земята.

Уил пуска ръката ми и сяда на едно стъпало. Последвам примера му и се настанявам едно стъпало по-надолу, твърде стеснителна, за да се осмеля да седна до нето. Бетонът под мен с твърд и студен. Стоманените пръчки на перилата се врязват в гърба ми.

Обикновено избягвам тесните, душни стълбища, предпочитайки откритите пасажи в средата на училището, които свързват първия и втория стаж. Въпреки че така стигам по-бавно до класната си стая.

Но сега, когато съм с Уил, това не ме притеснява особено. Мога да понеса усещането, че съм затворена.

— Благодаря ти, че ме измъкна оттам — казвам тихо и сплитам пръсти около колената си, поглеждайки към него.

— Да. Изглеждаше малко пребледняла.

— Не се чувствам добре сред тълпи. Май винаги е било така.

— Може да си навлечеш проблеми — предупреждава ме той, взирайки се в мен по онзи странен жаден начин, сякаш разнищва душата ми. Сетне докосва с пръст долната си устна. За част от секундата очите му изглеждат странни. Някак различни. Блестящи ириси и малки тъмни зеници. Почти като на драки. Премигвам, за да проясня зрението си. Очите му отново са нормални. Просто въображението ми се е развихрило. Вероятно пренасям липсващия си дом, Лазур и всичко останало върху него. — Този род събирания са задължителни — продължава той. — Много хора те видяха да си тръгваш. Включително и учители.