Огнена светлина

Очите му надникват в мен и усещам да ме обзема едно познато чувство на неловкост. Но също така и нещо друго. Нещо, което не съм изпитвала никога преди, когато съм с Касиан. Странно чувство на копнеж. Казвам си, че то е насочено по-скоро към прайда и моя вид. А не към него. Към онова, което той олицетворява. Почти усещам миризмата на планините и мъглите, която като че ли се носи от него. Трябва ми много воля да не пристъпя напред и да не вдишам въздуха, да заровя нос в топлата му, благоуханна плът.

— Мога да бъда търпелив — добавя той.

Не казвам нищо. Просто отвръщам на погледа му, чувствайки се леко замаяна, докато се взирам в моравочерните вирове на очите му, възпирайки се да не пристъпя към него.

В миналото никога не бих го описала като търпелив. Той беше от типа момчета, които вземат, без да питат, защото това е тяхно рождено право. Великият принц на драконите. Като всяко друго женско драки от мен се очакваше да се хвърля в краката му в блажено преклонение. Какво би могло да го е променило?

Слагам ръка на кръста си.

— Търпелив? Ти? Възможно ли е наистина това?

Той въздъхва и се приближава към мен. Отстъпвам назад, докато гърбът ми среща твърдата бетонна стена.

— Не отричам, че се надявам между нас да има нещо повече, Ясинда. Нещо истинско и трайно. — И вероятно забелязал някаква промяна по лицето ми, побързва да добави: — Надявам се! Никога не бих прибягнал до принуда.

— А ако не искам? Ако не го поискам никога?

Той стисна устни, като че ли опитва вкуса на онова, което е чул. И то очевидно не му харесва.

— Тогава ще уважа желанието ти — казва Касиан рязко, сякаш бързайки да изрече думите, които го нараняват. Изписаното на лицето му отвращение е почти комично. Идеята, че никога няма да се обвържа с него и няма да създадем малки огнедишащи дракони, е неприемлива. Независимо дали го разбира или не, той вече гледа на нещата като алфа-водач. Дар на прайда, грижещ се за бъдещето на нашия вид. Нехаещ за отделните индивиди. Той заяви, че е тук по собствено желание. Само дето не осъзнава, че прайдът е част от него. Той никога не може да отдели нуждите и желанията си от тези на прайда. И точно в това се крие опасността.

— Искам да ми дадеш думата си. Обещай ми, че няма да се бъркаш в живота ми, докато съм тук, и няма да ме принуждаваш да се върна. — И ако го направи, ще му повярвам. Познавам и много негови страни, но той никога не е бил лъжец.

Усещам върху себе си тежкия му поглед.

— Обещавам.

— Добре — казвам накрая, минавайки покрай него. — Ще ти се доверя. — Има нещо в очите му и израза на лицето му, което ме кара да му вярвам. А и какво друго ми остава?

— Би трябвало — промърморва той. — Винаги можеш да ми вярваш.

Когато съм отново на улицата, виждам майка ми в Тамра да излизат от „Чъбис“. Поглеждам бързо през рамо — Касиан вече го няма. Внезапен полъх на вятъра ме накарва да вдигна поглед към тъмната сянка във въздуха, която се издига все по-високо и се топи в нощта като чезнеща мъгла. Единствено гласът му остава да шепне в мен. Винаги можеш да ми вярваш.

Надявам се да е прав. Или по-скоро се надявам да не греша.

Трепвам, когато звънецът бие неочаквано малко след началото на петия час. Оглеждам се объркано, докато всички от класа скачат от чиновете си, оставяйки вещите си.

— Какво става? — питам момичето до себе си.

Тя завърта очи.

— От небето ли падаш? Не чу ли обявлението? Съобщиха го днес, повтарят го през цялата седмица.

Поклащам глава. Всеки ден чувам гласа на директора да ехти по високоговорителя, но дори сега, месец по-късно, никога не се заслушвам.

Месец по-късно. Разсъждавам като затворник. Като арестант, който брои дните, които е прекарал зад решетките.

Непрекъснато мисля за Касиан. Почти не мигнах през изминалата нощ, връщайки се отново и отново към случилото се в онази малка странична алея. Приятно е да си мисля, че може да е наблизо, готов да ме върне у дома, ако всичко тук стане твърде мъчително. Или се окаже повече, отколкото мога да понеса. Хубаво е да знаеш, че имаш изход.

— Имаме общо училищно събрание — обяснява момичето.

— О! — Гледам надолу в чина си, преценявайки дали мога да остана в стаята.

— Присъствието е задължително.

— О! — повтарям аз.

Тя ме поглежда с възмущение.

— Малко спортен дух няма да ти навреди. Нашият баскетболен отбор стигна до плейофите.

Кимвам, сякаш знам това. И осъзнавам значението на този факт. Подготвям се мислено за предстоящото събрание. Надявам се да е на открито.

Потръпвам при мисълта, че мога да бъда затворена някъде заедно с още шестстотин ученици. Това не трябва да се случва. Не бих могла да го понеса. Часът по физическо в салон с шейсет ученици беше достатъчно тежко изпитание. Изправям се и се вливам в шумния поток по коридора.

* * *

Желанията ми никога не се сбъдват, мисля си аз, докато цялото училище се стича в спортния салон, предназначен преди седемдесет години за много по-малко ученици.