Огнена светлина

Навеждам поглед и се преструвам, че чета. Преструвам се, че не ме е грижа за това, че той иска да говори с мен, че миналия петък седяхме в колата му и се целувахме толкова пламенно, та чак започнах да се преобразявам. Че докосна крака ми и се погрижи за раната ми. Че ме защити от братовчед си в онази кошмарна стая, в която отново го целунах.

Мога да го забравя. Да заглуша всичко, което чувствам. Мога. И ще го сторя. Той е твърде опасен за мен. Мога да го направя. Заради мама и Тамра, мога.

След вечеря намирам мама в стаята й, коленичила до леглото с отворена метална кутия с ключалка пред себе си. От телевизора във всекидневната се чува грохот от преследване с коли.

Наблюдавам я от прага на вратата как отключва кутията и я отваря. Дори от мястото, където стоя, аз ги чувствам. Тях. Съдържанието на кутията ме връхлита. Кръвта ми бумти от изблик на живот. Въздухът се променя леко. Мелодичен шепот. Все едно в ушите ми звучат безброй слаби гласчета, повтарящи името отново и отново. Ясинда. Ясинда. Ясинда.

Неспособна да спра, се приближавам, навеждам се напред, претеглена от прелъстителните гласове и тихата монотонна мелодия с името ми.

За всички хора скъпоценните камъни са студени и безжизнени. Беззвучни. Само драконите могат да чуват гласовете им, да почувстват енергията им. Те са нашата храна. Нашата жизнена сила.

Неведнъж бях ровила из стаята на мама за скъпоценните камъни, след като се нанесохме. Но без успех. Изгаряща от желание да открия нещо, стига да е различно от Уил, което би могло да ме подсили и да поддържа моето драки живо.

Очевидно беше скрила кутията добре. Майка ми изважда един камък и го държи в ръката си. Парче кехлибар, което едва се побира на дланта й. Тя го погалва с пръсти. Почти с обич, което е странно, защото на нея не би трябвало да може да й влияе.

Кутията излъчва блясък. Осветява въздуха в оттенъци на червено, златно и зелено. Призовавайки моето драки. Тези камъни са свързани с мен, с кръвта ми, с кръвта на всички от моето драконово семейство, чак до най-далечните ми предци.

Въздъхвам и въздухът излита, потрепвайки, през устните ми. Мама ме чува, поглежда през рамо и в същото време захлопва капака.

Няма смисъл да се крия повече. Пристъпвам в стаята.

— Какво правиш?

Със строго изражение тя заключва кутията. Пуска ключа в джоба си. Наблюдавам я как се изправя и отваря вратата на гардероба. Сърцето ми тупти от желание. Следвам кутията с жаден поглед, докато я поставя на най-горния рафт на гардероба, поглеждайки назад крадешком. И веднага разбирам, че тя няма да е там, когато я потърся по-късно.

— Нищо — отвръща майка ми, изваждайки дрехите си за работа от гардероба. — Просто се приготвям за смяна.

Тя ще продаде един от камъните.

Гърлото ми се стяга до болка от увереността ми. Макар сама да й бях предложила да продаде един от камъните — с идеята по този начин прайдът да ни открие — сега не мога да понеса тази мисъл.

— Не можеш да го направиш? — казвам, наблюдавайки я как сваля блузата си и взима потника с пайетите от закачалката.

Тя дори не си прави труда да отрече.

— Нуждаем се от пари, Ясинда.

— Тези камъни са част от нас.

Устните й се свиват, докато се облича.

— Вече не.

Опитвам по друг начин, който знам, че ще има по-голям ефект.

— Прайдът ще ни открие. Ще ни проследят. Ще разберат още на минутата…

— Няма да ги продам тук.

— Ами къде?

Тя се обръща към огледалото. Слага си червило, което изглежда като кървяща рана на фона на бледото й лице.

— Ще помоля за няколко дни отпуска. Ще ги продам някъде другаде. Далече оттук. Ще бъдем в безопасност.

Мама винаги има правилните отговори — само тези, които искам да чуя.

Сплитам пръсти, опитвайки се да успокоя трепери нето на ръцете си.

— Ти. Не можеш.

Тогава тя ме поглежда. Застава с лице към мен име поглежда с огорчение в очите.

— Не можеш ли да разбереш, Ясинда? Трябва да направим това.

Спокойствието й е влудяващо… И ме кара да се чувствам още по-самотна. Тъжна. Безполезна. Сякаш иска да ми внуши, че трябва да съм по-добра дъщеря. Такава, която разбира, че тя просто се опитва да ми помогне.

Но аз не съм такава. Не разбирам. Никога не мога да бъда тази дъщеря, колкото и да се старая. Не и докато тя се опитва да убие част от душата ми.

17

На следващия ден нито мама, нито аз споменаваме нещо за продажбата на камъка. Глупаво е, но аз тая малката надежда, че мълчанието по този въпрос може да я накара да забрави за намерението си.

Докато тя и Тамра чакат пиците ни в „Чъбис“, славеща се като най-добрата пицария в Чапарал, аз отивам малко по-надолу, за да избера филм за вечерта. За предпочитане комедия. Нещо, което да ме разсее.

Случва се на връщане.

С диска в ръката пресичам улицата малко преди „Чъбис“, когато бивам грабната и завлечена в тясно оградено пространство между две бетонни стени, усещайки в ноздрите си силната миризма на близката боклукчийска кофа.

Боря се, изпускайки дим, усещайки огъня, който се надига в гърлото ми. Извивам глава в опит да се завъртя с лице към нападателя си, за да го превърна в купчина кости и пепел.