Огнена светлина

Силни удари на барабан отекват от стария дървен под, звукът се изкачва по краката ми и достига до гърдите ми — нежелано ехтящо пулсиране.

Преминавам през двойната врата и стомахът ми се свива при вида на превъзбудените ученици, насядали нагъсто по скамейките. Оркестърът е в далечния край на салона. Музикантите носят тъмночервени униформи с колосани яки. Докато свирят на инструментите си, те леко се поклащат, сякаш се забавляват. Подпухналите им, червени лица, лъщящи от пот, говорят друго.

Струйка пот се стича по гърба ми. Тук е по-топло, отколкото навън. Порите ми се разширяват, жадувайки за по-хладен въздух, мъгла, влага. Но единственото, което се долавя, е тежката миризма на твърде много хора, натъпкани на едно място. Непознати ученици се бутат покрай мен.

— Хайде, движение! — промърморва някакво момиче и ме блъсва с рамо.

Изтласкана съм напред в море от хора, много по-навътре в салона, отколкото бих искала да бъда. Обръщам се и напрягам очи, оглеждайки се за врата или нещо подобно. Някой в потната тълпа, за когото да се залепя. Тамра. Катрин или Бърнард. Дори и Нейтън би свършил работа. Някой, който да ме разсее и да ми помогне да се справя с това.

Но не и Уил. Знам това добре. Той не е подходящият човек.

Вдигам лице, опитвайки се да вдишам чист въздух. Невъзможно. Салонът е спарен и мирише на пот и нечисти пори. Поемам си въздух още по-дълбоко в смалените си бели дробове. Долавям миризмата на кръв, попила надълбоко в дървения под, и ми прилошава. Чувам в ума си гласа на Касиан: „Но не е възможно тук да ти харесва. Ти не би искала да останеш тук. Не си създадена да живееш на такова окаяно място“.

Краката ми се движат вдървено. Казвам си, че събранието не би трябвало да продължи дълго и се оглеждам къде да седна. Мушвам се на първото място, което зървам, и се снишавам колкото мога повече.

Мажоретки развличат множеството, размахвайки помпоните си и подскачайки изящно във въздуха. Бруклин е там. Силно гланцираните и устни са извити в широка усмивка, докато вика към тълпата.

И най-отпред в самия център, колкото може по-близко до действието, седи Тамра с изражение на истински възторг.

— Хей! — Момиче с грозни зелени шини ме смушква грубо. — Ти от единайсетите класове ли си?

Взирам се в нея и в заплашително потракващите й зъби, докато изрича думите си ядовито. Думи, които като че ли не достигат до ума ми.

Сетивата ми са свръхнатоварени. Оглушителните удари на барабаните се стоварват като юмруци в главата ми, сякаш оркестърът е решил да разцепи черепа ми отвътре.

Трепвам, когато гръмват писъци и викове, които взимат връх дори над какофонията на оркестъра.

Оглеждам се замаяна. През една от двойните врати в салона влитат дузина момчета, облечени в червени бейзболни фланелки. Тълпата полудява и се надига екзалтирано, подобна на бурно море.

Гласът на директора се извисява над всички останали — странен безплътен звук по микрофона. Сякаш Бог говори на хората на земята.

Някой ме дръпва силно за ръката. Завъртам глава и това е отново момичето със зелените шини.

— Хей, това е секторът на единайсетокласниците!

Чувам думите й, но те отново не достигат до съзнанието ми. Не разбирам.

— Ти кой клас си? Да не си няма? — пита тя.

— Десети — отвръщам аз.

Тя се навежда напред, тиквайки лицето си до моето и заговаря високо и бавно, сякаш съм умствено изостанала.

— Ти. Седиш. Ето. Там! — Сетне забива пръст във въздуха, сочейки над рамото ми.

Две момичета до нея прихват. Разменят си одобрителни погледи. Окуражена, тя ме бутва по рамото.

— Хайде. Махай се оттук.

Тръгвам отчаяна. Не специално заради момичето със зелените шини, а заради всичко. Затова, че съм тук. Затова, че изгубих всичко. Небето, прайда… живота си.

Затова, че майка ми дори не я е грижа какво ми причинява. Затова, че Тамра е толкова щастлива. Затова, че Уил, единственият, който ме връща към истинската ми същност и запълва чувството ми за гнетяща празнота, е някой, когото трябва да държа далече от себе си.

Когато до игрището остават само няколко реда скамейки, се спирам и светът се завърта. Сухата горещина, противните миризми, пронизителните звуци, неприятният досег с множеството, което е навсякъде около мен…

Всичко това е твърде много. Твърде. Много. В беда съм.

Някой ми извиква да седна. Други подемат вика. Потръпвам. Треперя. Усещам кръвта да се смъква от лицето ми и да се стича надолу като вода през сито.

Сред врявата разпознавам гласа на момичето със зелените шини:

— Ще повърне ли? Отвратително!

Да повърна? Иска ми се… иска ми се това да е само пристъп на гадене. А не предсмъртна агония. Или може би вече съм мъртва. Залутал се дух.

Пред очите ми пада сива мъгла. Не виждам. Едва се държа изправена. Повдигам крак, опитвам се да стъпя на долното стъпало. И тогава разбирам какво ще се случи. Ще се строполя на дървения под. Или върху нечие тяло. Знам това. Усещам, че падам. Спускам се в дълбоката сивота. Въздухът се завихря покрай лицето ми.

И след това, нищо. Всичко спира.