Огнена светлина

Може би трябва да й кажа за Уил. Да й обясня, че вече искам да останем и да бъдем щастливи тук. Че харесвам Уил много… и дори нещо повече от това. Че мога да живея тук именно благодарение на него. Въздъхвам. Но това би сложило началото на един много дълъг разговор. По-дълъг, отколкото желая. Тя така и така ще научи истината, когато той дойде утре, за да излезем заедно.

— В момента харесвам друго момче — съобщава тя, преди да успея да кажа нещо.

Вдигам очи към нея.

— Нима? Намерила си своя принц?

— Хм. Може би. — Тя кимва, отказвайки да даде подробности и аз не настоявам. Нищо не може да накара Тамра да сподели нещо, когато не иска. По това си приличаме, предполагам. Твърде дълго сме живели заедно, но в същото време откъснати помежду си, пазейки ревниво най-съкровените тайни на сърцето си, защото знаем, че на нито една от нас няма да й хареса онова, което би открила там. Проблемът обаче е в това, че се познаваме твърде добре, за да можем да скрием нещо една от друга.

Поглеждам я за момент, устните ми се раздалечават, готови да прекъснат нишката на мълчанието, но думите така и не идват. Някои навици си отиват трудно. Не съм готова да й кажа за Уил все още. Сега това е една малка, вълнуваща тайна, приласкана близо до сърцето ми. Красива пеперуда, която успях да хвана и да задържа предпазливо в събраните си шепи.

Тя ще узнае за нея съвсем скоро. Засега ще пазя прекрасната пеперуда близо до мен и ще опитам да не я смачкам.

На следващия ден Уил не се появява както обикновено.

Не съм изненадана. Той ми обеща, че днес ще отиде на училище… и аз доста го изтормозих, докато го направи. Не искам да си има неприятности или да се провали заради мен, нито да привличам допълнително вниманието на семейството му върху себе си.

Но тъй като ми бе обещавал това и преди и всеки път все идваше, не мога да не се чувствам разочарована, когато денят е на път да си отиде, без да го зърна. Защото до срещата ни довечера ме очакват още много самотни часове.

Навестявам мисис Хенеси за кратко. Гледаме заедно телевизия преди следобедната й дрямка. След това се прибирам вкъщи и се настанявам на леглото с идеята да поуча малко, за да наваксам пропуснатото в училище. Прехвърлям набързо химията и продължавам с геометрията — уравнения с квадратна функция. Учих тези неща преди две години и затова решавам задачата с относителна лекота, когато чувам…

Тихо изщракване.

Скърцане по паркет.

Кожата ми настръхва, танцува, трепти от вълнение. Уил! Оставям молива си, надигам се в леглото и започвам трескаво да разресвам косата си.

— Ехо? Мамо? — Убедена съм, че не е майка ми, но питам за всеки случай.

Нищо. Тишина.

— Госпожо Хенеси?

Ставам от леглото, тръгвам към вратата и надниквам във всекидневната. Външната врата е отворена. Отвън струи слънчева светлина, в която танцуват малки прашинки. По-отзад се вижда басейнът, който е толкова яркосин, че неволно премрежвам очи.

— Уил! — осмелявам се да извикам и в гласа ми прозвъняват нотки на надежда.

Тръгвам напред, стрелвайки бърз поглед към празната кухня. В случай че е вътре и приготвя нещо за хапване. Но тя е празна. Спирам се на входната врата и обхождам с поглед района, но и там няма никого.

На лицето ми се изписва разочарование. Уил го няма.

Хлопвам вратата и този път проверявам дали е добре затворена. Кожата ми все още потръпва и искри от енергия. Онази енергия, която чувствам, когато наблизо е Уил. Само че Уил щеше да ми отговори.

Спирам поглед върху вратата и разтривам ръцете си, които са все така настръхнали, въпреки топлината на тялото ми. Макар да не знам дали от това ще има полза, заключвам вратата. Тишината е глуха и тягостна. Не се чува никакъв звук.

Кожата ми е пламнала от жегата. Едно гмурване в басейна би ми помогнало. С ръка върху подгъва на блузата си се обръщам и тръгвам да взема банския си.

И изпищявам.

28

Сподавям вика си, за да не събудя мисис Хенеси.

— Здравей, Ясинда.

Сърцето ми се свива от ужас, когато чувам този глас. Знаех, че този момент най-накрая ще дойде, но това не ме направи по-подготвена за него. Той все пак ми обеща пет седмици. Преглъщам с усилие, знаейки, че ще бъде трудно да го убедя втори път да си тръгне.

Белите ми дробове тлеят. Дихателната ми тръба се разширява и се изпълва с топлина. Готова съм да се защитя. Огънят вътре в мен се усилва, когато си спомням за осакатяването на крилете ми, което ме очаква и на което той иска да ме подложи, след като ме върне обратно.

— Махай се — казвам дрезгаво.

Очите му проблясват и се разширяват, а зениците му се превръщат във вертикални цепнатини.

— Майка ти ти е казала — казва той равнодушно.

— Да! — отсичам. — Каза ми!

— Тя не знае всичко. Не познава мен… нито знае какво чувствам. Никога не бих те принудил да направиш нещо против волята си и никога не бих позволил някой да те нарани.

Думите му ме изваждат от равновесие. Убедена съм, че това са ЛЪЖИ. Замахвам с ръка, за да го зашлевя през лицето, на което е изписан загрижен израз. Точно по този начин ме гледаше и миналия път, когато ме излъга в очите.

Той хваща ръката ми и стисва силно китката ми.

— Ясинда…