Огнена светлина

— Да — той кимва и кестенявата му коса с цвят на мед пада над челото му. — Но никога не съм смятал, че това е правилно. Никога не съм вярвал, че драконите… ъ-ъ, дракитата, са опасни същества, което трябва да бъдат избивани. Както баща ми би искал да мисля. Откакто те видях в планината, престанах да бъда техен следотърсач. Не мога. И няма да го правя.

Усмихвам се и се питам, дали това не е била причината да дойда тук. Заради Уил. Заради мен. И заради моя вид, навсякъде по света.

Най-накрая стигаме до въпроса, който се надявах да подминем. Това е една друга тема, за която не си позволявам да мисля надълго и нашироко, просто защото е твърде мъчителна за мен.

— А колко дълго живеете? — Той отпуска глава на ръба на леглото, наблюдавайки ме. — Вярно ли е… — Казва го толкова спокойно, толкова непринудено, толкова естествено. С него винаги е така. Сякаш не ме пита кога изтича срокът ми на годност. — … че можете да живеете вечно?

— Ние не сме безсмъртни — опитвам се да се засмея. Но не успявам. — Не живеем вечно.

За момент той мълчи. Продължава да ме гледа със същото спокойствие, което някак си не се връзва с пламъчетата, които играят в очите му. Защото той знае. Знае, че макар да не сме безсмъртни, нещата около нашата продължителност на живота бяха сложни.

— Колко дълго живеете?

Навлажнявам устните си.

— За всеки е различно, разбира се…

— Колко дълго?

— Нидия, най-възрастното драки в нашия прайд, е на триста осемдесет и седем години. — За кратко той изглежда поразен, но в следващия момент се овладява и възвръща предишното си самообладание. — Това е много време дори според нашите разбирания — добавям бързо. — Рядко достигаме такава възраст. Средната продължителност на живота ни е по-скоро двеста-триста години.

— Средно — отеква той.

Продължавам да говоря, сякаш мога да го накарам да спре да мисли за това… за пропастта, която думите ми отварят между нас. Не че до този момент си нямахме достатъчно неща, които да ни разделят.

— Ние вярваме, че Нидия е жива единствено благодарение на волята си. Тя е специална за нашия прайд. Ние се нуждаем от нея твърде много и затова тя се държи заради нас. — Усмихвам се, макар мълчанието му да ме измъчва.

— Значи ти няма да започнеш да изглеждаш стара… докога?

Свивам неловко рамене.

— Е, ние никога не изглеждаме… стари. Не и по начина, по който го разбират хората.

— На колко години изглежда тази Нидия?

Прехапвам устни и го лъжа:

— Може би на петдесет и пет. Или шейсет.

Но истината е друга. Тя изглежда по-скоро на четирийсет и няколко и всички други дракита, които съм виждала, са били по-младолики от нея. Ние просто не остаряваме както хората. Майка ми започна да остарява само защото от дълго време потиска своето драки.

— Значи когато стана шейсетгодишен старец с побеляла коса, ти ще изглеждаш…

— По-млада — казвам аз със свито до болка гърло. И не защото той ще изглежда по-стар или по-малко красив, а защото, ако съм с него, ще съм безсилна да направя каквото и да е било. Няма да ми остава нищо друго, освен да гледам как линее, отслабва и в крайна сметка умира.

— Може ли да говорим за нещо друго? — Дръпвам ръката си от неговата и прокарвам пръста през гъстата си коса, надявайки се да не забележи как избърсвам бързо очите си.

Точно в този момент чувам предната врата да се отваря и след това да се хлопва.

Скачаме трескаво на крака. Уил се измъква през прозореца, малко преди Тамра да влезе в стаята.

Седейки в леглото си, се опитвам да изглеждам съвсем непринудено и да не поглеждам към прозореца. Опитвам се да не мисля за последните ни думи, за израза на лицето му… и за студа, който скова сърцето ми, осъзнавайки, че той ще умре много преди мен.

Никога преди не си бях позволявала да размишлявам над това, никога преди не се бях тревожила за далечното бъдеще. Но знаейки това, което знам сега — че Уил ме обича, че никога няма да си тръгна оттук и че искам да сме завинаги заедно — вече не мога да спра ужаса, който забива зъбите си дълбоко в мен.

Завинаги, няма да продължи толкова дълго за него.

27

Събужда ме миризмата на кафе и бекон. Вдишвам дълбоко. Не, наденички. Определено. И пържени яйца.

Поглеждам към празното легло на Тамра срещу мен и след това към часовника. Осем и петнайсет. Миризмата се носи около мен. Разтърквам очи, подпирам се на лактите си и се питам дали мама не е забравила да изключи кафето. Стомахът ми къркори. Но въпросът кой приготвя закуската, засега остава без отговор.

— Е, предполагам, че това отговаря на въпроса ми. — Дълбокият, кадифен глас ме стряска.

Скачам и грабвам възглавницата си, сякаш с намерението да я използвам като оръжие.

Уил стои на вратата и пие кафе от метална термочаша.

Сивата му тениска е изпъната по раменете и гърдите му по начин, който кара гърлото ми да се свие.

— Какъв въпрос? — питам аз задъхана.

— Дали сутрин си толкова красива, колкото през останалата част от деня.