Огнена светлина

Умишлено премълчавам за планираното отрязване на крилата ми. Може би, защото не искам да си помисли, че сме някакви диви създания. Имайки предвид с какво се занимава семейството му, това не би трябвало да ме безпокои, но въпреки това се чувствам неловко. Срамувам се, че собственият ми вид е възнамерявал да ме осакати по толкова жесток начин.

Уил дълго се взира в мен, очите му са сурови, проницателни и замислени. И сетне той се досеща. Разбира как прайдът ми е смятал да се сдобие с още огнедишащи дракони като мен. Лешниковите му очи потъмняват до горскозелено. Той изругава:

— Прайдът ти очаква от теб да…

— Не целият прайд — казвам аз бързо. Не мога да си представя, че Нидия би искала това. И може би и точно затова ни остави да избягаме онази нощ. Лазур и другите ми приятели никога не биха подкрепили подобна жестокост към мен. — Водачът на нашия прайд избра сина си Касиан за мен… — Трепвам, когато виждам израза на лицето му и плъзвам пръстите си върху ръката му. — Всичко е наред. — Навеждам се и целувам ъгълчето на устните му. — Сега съм тук. С теб. Те няма да ме намерят. — Е, освен Касиан, разбира се, защото той вече знае къде съм. Но ще мисля за него по-късно.

Все още остават няколко седмици до завръщането му.

Той обръща ръката си, за да сплете пръстите си с моите.

— Обещай ми, че няма да си отидеш.

Сдържам дъха си и се взирам в очите му. Знам, че сега е моментът, в който трябва да направя своя избор. Не дали ще се върна в прайда. Това е вече решено. Никога не мога да се върна там. Но трябва да реша веднъж завинаги дали да остана тук в Чапарал и да забравя за намирането на друг прайд.

Уил би могъл да ми помогне да си тръгна. Вярвам, че би го сторил, ако го помоля, ако го убедя, че трябва да замина. Ако му обясня, че Касиан скоро ще се върне за мен. Достатъчно силно ме обича, за да го направи, колкото и да му се иска да остана.

Той стисва ръката ми.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — прошепвам аз. Въпреки че не трябва. Дори и една малка част от мен да не се чувства в безопасност тук, аз не бива да оставам.

Поне вече не се налага да замина, за да съхраня драконовата си природа. Докато съм с Уил, тя никога няма да умре. Заедно ние можем да запазим онова, което крия от света. Вярвам, че заедно можем да направим всичко. И майка ми, и Тамра ще получат живота, който желаят. Така всички ще бъдат щастливи.

Някъде в далечината чувам звук. Призивен писък на птица. Може би същата птица, или друга като нея, от нощта, когато валя. Онази птица, за която си помислих, че е твърде глупава, за да не се скрие някъде.

— Какво е това? — питам.

За момент Уил изглежда объркан, но след това и той чува звука.

— Пустинен пъдпъдък. Имат особен писък, нали? Появяват се в града, когато стане горещо. Търсят храна и вода. Или партньор.

Поради някаква причина отново потръпвам.

— Студено ли ти е? — той разтрива раменете ми.

Не ми е било студено, откакто се преместихме тук.

Това е нещо друго.

— Не, но въпреки това можеш да ме прегърнеш.

Този следобед Катрин наминава след училище.

— Липсвах ли ти? — пита тя с обичайната си шеговитост, хвърляйки раницата си на пода и тръшвайки се на леглото до мен, сякаш да се отбива у нас е нещо съвсем обичайно. — Чувствам се като бунтарка, дори само заради това, че те познавам. Всички постоянно ме разпитват дали наистина си запалила Бруклин.

Повдигам вежда.

— Да съм я запалила?

Катрин мушва една възглавница под главата си.

— Това, което се случи, бе доста преувеличено впоследствие. — Устните й трепват в лека усмивка. — Може би в някаква степен благодарение и на мен.

— Много мило. Благодаря ти.

— За нищо.

— Доколкото разбирам, с мен вече е свършено в училище. — И за пръв път този въпрос вече не ми е безразличен. Ако идеята е да остана и да уча тук, няма да е лошо да имам и неколцина приятели. Да не бъда аутсайдер. Особено като се има предвид, че това е важно и за успеха на Тамра в училище.

— Шегуваш ли се? Ти си герой! — Този път Катрин се усмихва широко. — Мисля, че имаш шанс да бъдеш кралица на бала идната есен.

Усмихвам се тихо и се замислям над думите й. Идната есен. Дали ще съм тук тогава? С Уил? Твърде е хубаво, за да е възможно.

— И така… — започва Катрин, играейки си със спиралата на една от тетрадките ми. — Рътлидас отсъстваше днес.

— Нима? — отвръщам аз, опитвайки се да звуча безгрижно.

— Да — казва тя провлечено, докато синьо-зелените и очи се взират многозначително в мен. — Но братовчедите му си бяха на училище, което означава, че не е бил с тях. Чудя се… — Тя накланя леко глава и дългите кичури на бретона й падат ниско над челото й — … къде ли може да е бил?

Свивам рамене и започвам да чопля олющения край на молива си.

— Знам какво мисли Зендър за това.

Погледът ми се плъзва отново към нея.

— Зендър разговаря с теб?

— Странно, нали? Може би дните ми на аутсайдер са вече към края си?

— И къде според него е бил Уил?

— С теб, разбира се.

— С мен? — Навлажнявам устните си. — Така ли каза?

— Ами, общо взето, да. И очакваше от мен да го потвърдя, когато ме притисна в един ъгъл в класната стая.