Огнена светлина

Докато говоря, пръстите му се плъзват по ръката ми. Това, че все още иска да ме докосва, след онова, което му казах, ме изпълва с облекчение. Сетне обръща дланта ми и проследява фините линии, което лъкатушат по нея.

— И? — Той ме гледа изпод тежките си клепачи. — Какво още трябва да знам за теб?

— Кожата ми… — Замълчавам и преглъщам.

Той се навежда и притиска нежно устните си към китката ми.

— Какво за нея?

— Ти знаеш. Виждал си го — казвам хрипливо. — Тя се променя. Цветът й става…

— Като огън. — Той вдига очи от китката ми и произнася думата, която изрече толкова отдавна, там сред студените мъгли, на една издатина над шумящия водопад. — Красиво.

— Ти каза това и преди. В планината.

— Бях искрен. Както съм искрен и сега.

Усмихвам се леко.

— Значи не си ми ядосан?

— Щях да бъда, ако можех. — Той се намръщва. — Би трябвало да съм ти ядосан. — Примъква се още по-близо до мен и двамата потъваме дълбоко в уморените възглавници на дивана. — Но това е невъзможно.

— Кое? — Улавям яката на ризата му. Лицето му е толкова близо до моето, че виждам различните цветове в очите му.

Дълго време той не казва нищо. Взира се в мен по онзи начин, който ме кара да искам да се свия от смущение. За момент ирисите му като че ли искрят, а зениците му се свиват до точки. Сетне той промълвява:

— Ловец, влюбен в плячката си.

Гърдите ми се свиват. Поемам си въздух. Много красиво, мисля си аз, но съм твърде смутена, за да го изрека. Дори и след признанието, което чух току-що.

Той ме обича.

Изучавайки го, се замислям над това и се питам дали наистина е искрен. Но каква причина имам да се съмнявам? Защо иначе би бил с мен тук, в този момент? Защо иначе би обърнал гръб на семейството си и предишния си начин на живот.

Докато ме гледа по този отчаян, жаден начин, аз си спомням за онези мигове в колата му, когато се погрижи за порязаната ми длан и прокара ръка по бедрото ми. Спомням си как се преобръщаше стомахът ми.

Оглеждам се и виждам колко опасно и сериозно сами сме. Дори на стълбите не бяхме толкова сами. Или при първата ни среща в онази пещера. Облизвам устните си. Сега няма училищен звънец, който да ни раздели. И нещо още по-обезпокоително — сега няма тайни, които да стоят между нас. Никакви бариери. Нищо, което да ни спре.

Сдържам дъха си до момента, в който усещам първия досег на устните му, убедена, че никога преди не съм била толкова близко до нечия друга душа, толкова уязвима. Целуваме се, докато накрая и двамата оставаме без дъх, развълнувани и пламнали, притискайки се един към друг. Ръцете му галят голия ми гръб под тениската ми, проследявайки всяка извивка. Кожата ми гори, крилете ми трептят непосредствено под нея. Пия хладния въздух от устните му и го вдишвам в горещите си дробове.

Нямам нищо против, когато Уил спира и наблюдава как кожата ми променя цвета си или докосва лицето ми, докато то пулсира в по-тъмни и по-светли тонове. Той целува непостоянното ми лице. Страните ми, носа, слепоочията, изричайки името ми с въздишка, като благослов, между всяка от ласките си. Устните му се плъзват към шията ми и аз простенвам, извивам се, чужда за всичко около себе си, освен за него. Така… аз съм по-близо до небето, отколкото някога съм била.

За обяд правя тостове със сирене, един за мен и два за Уил. Нямаме никакъв чипс, но намирам буркан с кисели краставички в килера.

— Това е най-вкусното нещо, което някога съм ял. — Той прави пауза, докато пие, взирайки се в мен над чашата си със сок.

— Това е заради сиренето проволоне⁶ — казвам, преглъщайки последната хапка.

— Заслугата е по-скоро на главния готвач.

Усмихвам се и поглеждам настрани.

Слушаме музика. Разговаряме. Целуваме се, докато кожата ми започва да блещука в червено-златисти тонове, затопляйки се от огъня, който тлее дълбоко в мен. Той се спира и ме гледа. Навежда се към шията ми и вдишва уханието ми. Сякаш съм нещо, което може да опита на вкус. Плъзва ръцете си по моите, разпалвайки пламъка в мен още по-силно.

— Така ли става и с другите огнедишащи дракита, — пита той, намигвайки, докато държи ръката ми в широката си длан. — Или просто ръцете ми имат магическите способности?

Поклащам глава.

— Не знам. Аз съм единствена в нашия прайд.

Погледът му среща моя.

— Сериозно?

Кимам.

— Затова напуснахме прайда. Майка ми твърди, че там вече не е безопасно за мен.

Пръстите му стискат по-силно ръката ми.

— Те са способни да те наранят?

Трепвам, спомняйки си как възнамеряваха да ме осакатят. Слагам ръката си върху неговата, за да го накарам да отслаби натиска си.

— Не. Не е каквото си мислиш. Те просто искат да контролират живота ми. — В ума ми се мярва Касиан и отново потръпвам. — Да ме притежават.

Веждите му се сключват.

— Какво имаш предвид?

— Твоята информация не беше съвсем невярна. Огнедишащите дракони са били смятани за изчезнали. И после съм се появила аз. Аз съм първата огнедишаща в моя прайд от поколения насам. — Свивам рамене в опит да не придавам особена тежест на думите си. — И те искат още. Искат и други огнедишащи дракони като мен. Съвсем просто, нали?