Огнена светлина

— Ясинда? — Уил се приближава към мен в тъмното.

Разтреперана, аз се отпускам в прегръдките му.

Той погалва лицето ми, отмята кичур коса зад ухото ми и ме притиска до себе си.

— Добре ли си? Искаш ли да си вървим?

Да си вървим? И да изоставя Тамра? Ледени тръпки полазват тялото ми.

Поемам си въздух и казвам до гърдите му.

— Не мога да я оставя тук със…

— Зендър — довършва той мрачно.

Кимвам. След всичко, което Уил ми разказа за братовчед си, съм сигурна, че той ще използва Тамра. И ще я нарани. Не може да стори нищо на мен или на Уил, но на нея може. Ако смята, че крия нещо или че съм енкрос, би могъл да предположи, че Тамра също има някаква тайна. И в състоянието, в което се намира, тя ще стане лесна плячка за него. Защото ми е толкова ядосана и толкова сърдита заради живота, който бе принудена да води.

— Не можеш ли да я накараш да дойде с нас?

— Тя ми е направо бясна — прошепвам аз и леко се задавям.

— О, Ясинда. — Той отдръпва лицето ми от гърдите си, опира чело до моето и ме целува със сухите си хладни устни. — Не трябва да се измъчваш заради това. Ти просто не можеш да промениш онова, което си.

Кимвам, но все още съм разколебана.

Истината е, че така и не се опитах да бъда онова, което мама и Тамра искат. Борих се с тях и със себе си през цялото време. Бях се вкопчила в своето драки, въпреки че щеше да бъде много по-безопасно за всички ни, ако просто го бях оставила да умре. Дори останах тук, след като Касиан ме намери. Може би наистина съм егоистка.

И сега, както и да се самозалъгвам, единствената причина, поради която съм тук, е Уил. Той е като наркотик, от който не мога да се откажа. И това отново ме прави егоистка.

Той ме целува отново и аз си позволявам да се отдам на опияняващото усещане. Целувката ни става още по-пламенна. Щастлива съм да забравя къде се намирам.

Колкото и налудничаво да звучи, Уил е моето спасение. Той е онзи, който знае всичко за мен. И въпреки това ме харесва. Обича ме. Разбира ме. И не се опитва да ме промени. Той е единственият, за когото мога да кажа това.

Отдръпвам се назад, за да го погледна, плъзвайки ръце по раменете му. Дъхът ни се слива. Забързан и трескав. Очите му блестят като малки златни факли в нощта. Пръстите ми се вкопчват в блузата му. Устните ни се докосват отново. Веднъж. Два пъти. Наслаждаваме се на вкуса си един на друг.

Изведнъж устните му се променят. Стават хладни. Ледени. С ням ужас осъзнавам, че причината е у мен. Той не е студен. Моята температура се е покачила. Кожата ми искри. Толкова е гореща, че свисти като капки вода, които падат върху нагорещена печка.

Бумтящият ритъм на музиката заглъхва. Гласовете и смехът заглъхват, докато жаравата се разгаря у мен и се издига нагоре като виещ се огнен език.

Въздъхвам. Твърде късно усещам парата, която се процежда през устните ми.

Уил трепва и рязко се дръпва назад.

— Ясинда…

Преди да успея да се откъсна от него и да се овладея, така че да не изпепеля любимия си, зад мен прозвънтява нечий глас, който ме връща в реалността. Тлеенето в белите ми дробове утихва. Отдръпвам ръцете си от Уил и бавно се обръщам.

— Значи затова искаш да останеш тук?

Миг по-късно погледът ми се спира на Касиан — висок, тъмен силует, изплувал от нощта. Косата му докосва широките му рамене, докато върви.

— Така ли спазваш обещанието си? — просъсквам аз.

Уил се привежда леко и ме дръпва до себе си, готов да ме защити.

Касиан! Всяка моя частица трепти от ярост и гняв.

Той дори не поглежда към мен. Сякаш дори не ме забелязва. Взира се в Уил със злобна усмивка на лицето.

— Не я докосвай…

— Касиан, недей! — Замълчавам рязко и примигвам, съжалявайки, че съм произнесла името му гласно.

Сега Уил знае.

Той поглежда към мен. Един нерв до окото му леко трепва.

— Касиан? — пита той.

Не отговарям. Не дишам. Опитвам се да задържа дима, който се надига към гърлото ми. Дима, който с всичка сила искам да избълвам към Касиан. Обръщам се и се вторачвам в него с немигащи очи. Предупреждавам го с поглед да внимава какво прави.

— Това е Касиан? — повтаря Уил, вече напълно объркан, за което не мога да го виня.

— Уил, остави ме да се погрижа за това.

— Знаела си, че е тук? — продължава да пита Уил, чието лице е застинало в мрачна маска. — И не си ми казала?

— Той обеща да стои далече от мен — признавам аз.

— Но не съм обещавал — намесва се Касиан — да гледам безучастно как се натискаш с някакъв…

— Млъкни! — срязвам го аз, обръщайки се към него, при което от носа ми излиза дим.

Касиан проследява с поглед тънките струйки във въздуха. На лицето се изписва доволна усмивка и след това се чува гърленият му заплашителен смях. Когато заговаря, гласът му е като шепот, в който се долавят ехидни нотки.

— Погледни се, Ясинда. Ти не можеш да промениш онова, което си. — Той поглежда към Уил и усмивката му изчезва, спомняйки си, че не сме сами, и допускайки, че Уил не знае нищо за истинската ми същност. — А сега ела с мен, преди да направиш нещо, за което после и двамата ще съжаляваме.