Огнена светлина

— Обичам те. — Копнея да го целуна, да притисна пламтящите си устни до неговите, но не посмявам да го направя.

Той се сковава до мен, върху нараненото му лице е изписана болка. Сетне взима лицето ми в двете си ръце и ме задържа.

— Не всичко е свършило. Това не е краят, Ясинда. Очите му са широко отворени и проблясват мрачно. — Ще те намеря. Ще видиш. И ние отново ще бъдем заедно.

— Да тръгваме — извиква Тамра.

Очите ми горят, парят. И колкото и да е невъзможно, аз искам това да е истина. Макар че не трябва. Защото не може да е истина. Той не може да ме последва. И ако все пак го стори, ще умре.

Поклащам отрицателно глава, но жестът ми не е достатъчно убедителен. Пръстите му се притискат още по-силно в изострените ми страни.

— Не се съмнявай в това. Ще те открия!

— Ясинда! — изръмжава Касиан. — Те идват!

Откъсвам се от него и болката в гърдите ми е толкова силна, толкова остра и мъчителна, че не успявам да си поема дъх. Ръцете на Уил се плъзват покрай лицето ми.

Касиан е вече над мен, държейки Тамра в ръцете си. Взирам се в Уил възможно най-дълго, задържайки погледа му, докато се издигам в ефирната нощ. И продължавам да гледам надолу към него, докато силуетът му става почти неразличим. За да изчезне накрая напълно.

Изминали сме няколко километра, когато Касиан започва да се спуска бавно надолу към кола, която е паркирал на някакъв забравен път.

Преобразяването му в човешки облик отнема само миг.

Опитвам се да направя същото, опирайки ръката си на колата. Но на мен ми е нужно повече време, защото съм твърде разстроена. Съкрушена. Затварям очи и се съсредоточавам. Представям си себе си в човешки образ. Най-накрая усещам как крилата ми се прибират. Изпъшквам от усилието.

Огънят в мен стихва, после отварям очи и срещам гневния поглед на Тамра.

— Как можа? — Тя трепери. Толкова е бледа, че се страхувам да не припадне. Никога не съм я виждала такава и сърцето ми се свива от чувство на вина. Заради всичко, на което я подложих…

— Качвайте се. И двете — изръмжава Касиан, после отваря вратата на колата и взима ключовете от мястото, където ги е пъхнал между тавана и сенника.

Тамра сяда отзад.

Аз не помръдвам. Стоя неподвижно близо до предната врата, потръпвам в пустинната нощ, останала без дрехи, които сега лежат разкъсани някъде сред пустошта.

Касиан пъхва ключа в стартера с голямата си ръка. Поглежда ме.

— Ясинда — казва той, сякаш говори на дете. И аз го ненавиждам. Наистина го ненавиждам. — Качвай се в колата. Да тръгваме.

— Ти направи това!

Той завърта нагоре очи.

— Не беше умишлено. Но се радвам, че развалих твоя малък романс с този… убиец? О, да, в това можеш да си сигурна. — Аз поклащам глава, виждайки го как кимва ожесточено, при което лицето му изглежда като изсечено в глухия полумрак. — Какъв е той? Ловец? — Гласът му като че ли се забива в ума ми. — И как е станало така, че в него тече кръвта на нашия вид, Ясинда? Как?

— Уил не е убиец — Това е нещо, което знам дълбоко в душата си. Защото познавам Уил. — Той… не е такъв. — И това е единственото, което мога да кажа в негова защита. Защото не мога да отрека истината. Уил е ловец. И дори нещо много повече от това.

— Убиец? — обажда се Тамра пискливо от задната седалка. — За кого говориш?

— Той е касапин — отсича Касиан.

Искам да го ударя. Да го нараня. За да почувства онова, което чувствам и аз. Към белите ми дробове се надига огън. Страхувайки се от самата себе си, отстъпвам назад.

— Ти не разбираш — казвам.

Очите му блестят в лилаво, а зениците му са свити и подобни на цепнатини.

— Качвай се в колата. Не можеш да останеш тук. Не и след тази нощ.

Потушавам пламъците, които се изкачват към гърлото ми. Кимвам. Просто нямам друг избор.

— Знам това. — Заобикалям колата отпред и промърморвам: — Побързай. Трябва да вземем майка ми.

— Защо?

Спирам за момент и го поглеждам през зацапаното предно стъкло, преди да се кача в колата.

— Защото могат да я убият заради мен.

— Кой? Зендър? — пита Тамра от задната седалка. — И защо да я убива? Само защото е видял Ясинда да се преобразява? Той не знае какво е видял, не може да го проумее.

Касиан не обръща внимание на сестра ми. И съм му благодарна за това. Сега не е моментът да й обяснявам кой е Уил и семейството му.

— Ти си единственото нещо, което ме интересува — отвръща Касиан с равен глас. — Да те върна у дома. Тамра също е добре дошла…

— О, много благодаря — промърморва тя.

— Но майка ти е тази, която те отведе. И затова е нежелана в прайда.

— Или ще вземеш майка ми, или не отивам никъде — заплашвам аз, свивайки ръце в юмруци до тялото си.

— Добре. Но тя няма да бъде посрещната с отворени обятия… И освен това самата тя не иска вече да бъде част от прайда — напомня ми той. Сякаш бих могла да забравя този факт.

— Нито пък аз. — Тамра удря с юмрук по седалката на Касиан.

Касиан я поглежда за миг, безучастно и равнодушно. И в този момент той изобщо не прилича на момчето, което стоеше с мен в къщата край басейна. Добротата и загрижеността, които зърнах в него тогава, отсъстват напълно. Този Касиан като че ли е лишен от сърце.