Окото господне

— Асансьорите са натам. — Грей посочи няколкото кабини наляво.

Тяхната цел се намираше над този етаж, навътре в здрачните дълбини на комплекса, в лабиринта от ВИП стаи, където се изсипваше истинското богатство в Макао. В тези уединени помещения имаше повече маси, отколкото в големите зали.

Качиха се на асансьора и Пиърс натисна бутона на четвъртия етаж. Най-скъпите ВИП стаи се обслужваха от посреднически фирми, частни компании, които водеха богати комарджии от вътрешността на Китай или от други държави и изпълняваха и най-екстравагантните им желания. Дори подземната търговска галерия на казиното играеше ролята и на шоурум за проститутки, откъдето всеки можеше да си поръча млади жени.

Двайсет различни посредници въртяха бизнес в тези стаи, включително престъпни организации, които перяха пари. Тази анонимност и дискретност бяха идеални за целите на Грей и Сейчан, които се представяха като богати комарджии. Възнаграждението на техния информатор щеше да бъде изпрано от посредническата фирма и те щяха да излязат с чисти ръце. Цялата операция се свеждаше до съвсем проста задача: да получат информацията, да платят на човека и да си тръгнат.

Вратата на асансьора се отвори и пред тях се разкри коридор, декориран в нескопосан опит за разкош, само в червени и златни тонове. Пред много от стаите стояха на пост здравеняци.

Ковалски ги измери с поглед като разярен бик.

— Натам. — Сейчан ги поведе.

Бяха наближили целта си и тя се разбърза. Имаше последен шанс да научи съдбата на майка си. Всички други следи една след друга бяха отпаднали. Сейчан се опитваше да овладее нервността си. През последните четири месеца разчиташе на подготовката си и беше вечно нащрек, което отклоняваше вниманието й от онова свиване под лъжичката, онзи възел от надежда, отчаяние и страх. Точно затова държеше Грей на разстояние въпреки неговото очевидно желание да открие нещо по-дълбоко в нея.

Просто не смееше да изгуби контрол.

Тяхната ВИП стая се намираше в дъното на коридора. От двете страни на вратата стояха двама едри мъже с издутини под саката, бодигардове, осигурени от посредническата компания.

Когато се приближиха, тя им показа фалшивата си лична карта.

Грей и Ковалски направиха същото.

Едва тогава единият охранител почука на вратата и я отвори. Сейчан влезе първа и светкавично огледа обстановката. Боядисани в златно стени, килим на червени и черни шарки. Вляво имаше маса за бакара с покривка от зелено сукно, отдясно — няколко стола и кресла с червена копринена дамаска. В стаята имаше само един човек.

Д-р Хуан Пак.

Тъкмо на неговото присъствие се дължаха всички тези предпазни мерки. Той работеше като главен изследовател в ядрения научноизследователски център в Йонбьон, Северна Корея — инсталация за обогатяване на уран, използван в атомната програма на страната. Освен това д-р Пак страдаше от тежка пристрастеност към хазарта, макар че това се знаеше само от няколко разузнавателни организации.

Хуан Пак угаси цигарата си и се изправи от дивана. Оказа се, че е висок едва около метър петдесет и пет и слаб като клечка. Той леко се поклони, вперил поглед в Грей, сякаш усещаше кой е главният от тримата. Моментално престана да обръща внимание на Сейчан — обикновена жена.

— Закъсняхте — любезно, но твърдо отбеляза д-р Пак с едва доловим акцент. Бръкна в джоба си и извади джиесем. — Плащате за един час от времето ми. Както се уговорихме, осемстотин хиляди.

Сейчан скръсти ръце и остави Грей да въведе кода за трансфера, организиран от посредническата фирма.

— Четиристотин хиляди сега — каза Пиърс. — Останалите само ако вашата информация ме удовлетвори.

Сумата беше в хонконгски долари и се равняваше на около осемдесет хиляди в американска валута. Сейчан с радост би платила десет пъти повече, ако човекът наистина знаеше нещо за майка й. А ако се съдеше по отчаянието в очите му, ученият сигурно щеше да се съгласи на много по-малко, отколкото му бяха предложили. Имаше да урежда огромни дългове към противни типове, дългове, които дори тази сума нямаше да покрие напълно.

— Няма да се разочаровате — увери ги Пак.

01:14 ч.

Докато наблюдаваше как Хуан Пак посочва на гостите си копринените кресла, Джуланг Делгадо се усмихна. Якият американец обаче се насочи към масата за бакара, седна на нея и разсеяно заопипва зеленото сукно.

Двата ценни обекта — убийцата и бившият военен — последваха корееца и седнаха.

На Джуланг му се искаше да чува разговора им, но камерите в „Лишбоа“ предаваха само картина.

Жалко.

Това обаче нямаше да намали печалбата му.

Както отлично знаеше, търпението се възнаграждава по достойнство.

01:17 ч.

Усетила, че севернокорейският учен ще се отпусне повече с мъж, Сейчан остави Грей да поведе разговора с Хуан Пак.

„Женомразец проклет…“

— Значи познавате жената, която издирваме, така ли? — започна Пиърс.

— Да. — Кореецът кимна отсечено. Беше запалил нова цигара и с очевидна нервност издиша облак дим.

— Казва се Гуанин. Но се съмнявам, че това е истинското й име.

„Не е — помисли си Сейчан. — Или поне не беше“.