Окото господне

Хуан Пак обаче явно си спомни нещо друго и рязко се отдръпна, сякаш искаше да избяга.

— Сигурно има много такива висулки с формата на дракон — заяви Грей. — Това не е доказателство. Само вашият спомен за накит, който сте видели преди осем години.

— Ако искате истинско доказателство…

Сейчан го прекъсна, изправи се, прибра дракона под яката си и даде знак на Пиърс да поговорят настрани.

Щом се отдалечиха зад масата за бакара, зашепна в ухото му. Грамадното тяло на Ковалски ги скриваше от корееца.

— Той казва истината. Трябва да сменим посоката на разговора и да научим къде точно на Дзюлун е майка ми.

— Знам, че ти се иска да му вярваш, Сейчан, но ми позволи да…

Тя го стисна за бицепса, за да го накара да замълчи.

— Името на триадата. Дуанджъ.

Очевидно забелязал нещо на лицето й, Грей я остави да говори.

Сейчан усети напиращите сълзи — идваха от място, свързано с щастие и мъка, място, където нощните птици още пееха в джунглата.

— Името… Отчупена клонка — продължи тя и осъзна, че дори със самото му произнасяне нещо в нея се прекършва.

Той чакаше — не разбираше нищо, но й даваше възможност да му обясни.

— Моето име… — със заекване произнесе Сейчан, почувствала се изведнъж разголена, — името, което ми е дала майка ми… и от което аз се отказах, за да оставя детството си в миналото… беше Чи.

„Новото име означава нов живот“.

Грей се ококори.

— Истинското ти име е Чи?!

— Беше — подчерта тя.

Онова момиче отдавна не съществуваше.

Сейчан дълбоко си пое дъх, за да се успокои.

— На виетнамски „чи“ означава „клонка“.

Тя видя по лицето му, че е разбрал.

Майка й беше дала на триадата името на своята изгубена дъщеря.

Преди Пиърс да успее да отговори, иззад вратата се разнесе остра кашлица — само че не идваше от човешко гърло. На пода в коридора тупнаха тела, повалени от оръжие със заглушител.

Грей вече се завърташе към опасността и теглеше Ковалски със себе си.

— Нали искахте доказателство! — извика от отсрещния край на стаята Пак и посочи вратата с димящата си цигара. — Започва се!

Сейчан незабавно разбра какво е направил кореецът. Трябваше да се досети по-рано, като се имаше предвид наученото преди малко. Наруга се наум. В миналото никога нямаше да допусне да е толкова заслепена. Контактът със Сигма притъпяваше сетивата й.

Д-р Пак заотстъпва от вратата, но не изглеждаше уплашен. Той участваше в тази игра — срещу възнаграждение, много по-голямо от сумата, предложена му от Грей, начин да изплати всичките си дългове. Копелето ги беше продало на майчината й триада, на жена, която правеше всичко възможно да крие лицето си от света.

Такава жена щеше да унищожи всеки, който се приближи прекалено до истината.

Сейчан я разбираше.

И тя щеше да постъпи така.

Човек прави каквото е нужно, за да оцелее.

01:44 ч.

За разлика от нея, Джуланг Делгадо не разбираше внезапния обрат на събитията в казино „Лишбоа“. Той скочи на крака и грабна джиесема си.

Тримата чужденци на плазмения екран реагираха на някаква суматоха пред вратата на ВИП стаята. Двамата мъже прекатуриха масата за бакара настрани, така че да е между тях и вратата. Севернокорейският учен в дъното на помещението не изглеждаше много притеснен, но все пак се дръпна в най-далечния ъгъл.

Джуланг натисна клавиша за бързо набиране, за да се свърже с Томас в „Лишбоа“. Хората му имаха заповед да атакуват обектите чак след като д-р Пак си тръгне. Не искаше да си има проблеми със севернокорейците. Той поддържаше изгодни връзки с правителството им и осигуряваше на техни видни представители като Хуан Пак безпрепятствен достъп до Макао. Дори лично беше ходил в Пхенян, за да разработва тези връзки.

Томас вдигна и незабавно докладва за обстановката, тежко задъхан — явно тичаше.

— И ние видяхме на монитора, senhor. Престрелка. В момента се качвам там. Някой атакува ВИП стаята.

Обзе го справедливо негодувание. Нима се опитваха да му задигнат стоката?! Например клиент, предложил по-ниска цена и сега решил да заобиколи търга и да действа директно?

— Според нас е някоя триада — сякаш прочел мислите му, съобщи Томас.

Джуланг сви юмрук.

„Проклети китайски псета…“

Информацията за намеренията му трябваше да е изтекла до чужди уши.

— Как ще наредите да процедираме, senhor? Да отстъпим или да продължим по плана?

Джуланг нямаше друг избор. Ако не отговореше решително на удара, триадите щяха да го изтълкуват като признак за слабост и това означаваше години наред да води териториални войни. А и освен разклащането на позициите му в очите на китайските управители на Макао цената за неговата организация щеше да е прекалено висока.

Налагаше се да вземе крайни мерки.

— Блокирайте „Лишбоа“ — заповяда той. Щеше да превърне нарушителите в нагледен пример. — Доведете още хора. Моментално разстрелвайте всеки известен член на триада в района, независимо дали е замесен. Както и всеки заподозрян техен съучастник, всеки, който може да е помогнал, улеснил или дори само да е знаел за този удар. Искам ги мъртви!

— А обектите?