Окото господне

— Специалистите се опитват да установят датата и времето, които съответстват на положението на слънцето, заснето на сателитното изображение — продължи астрофизичката. — Използват триангулация на точки по Източното крайбрежие, за да посочат точното време.

Растящият смут около инженерния пулт вече привличаше вниманието на другите.

Главният експерт се изправи и погледна Джейда.

— Разликата е осемдесет и осем… — Някой го дръпна за ръкава. Той се наведе към монитора и след малко пак се изправи. — Добре, кръгло деветдесет часа.

„По-малко от четири дни!“

Генерал Меткаф се приближи до тях.

— Какво има?

Погледът на Пейнтър падна върху лицето на Джейда, върху което сияеше увереност.

— Сателитната снимка. — Кроу кимна към апокалиптичната сцена. — Това не е техническа неизправност. Така ще изглежда светът след четири дни.

18:54 ч. централноевропейско време

Рим, Италия

Телефонният звън събуди Рейчъл Верона от кошмар, в който се давеше. Тя се надигна с усилие, пое си дъх и едва след малко установи, че не е в собственото си легло, а на мекото канапе в кабинета на вуйчо си. Беше задрямала, докато четеше текст за св. Тома.

Още миришеше на чесън и песто от храната, която бе донесла за двамата. Картонените кутии бяха на бюрото до лакътя на вуйчо й.

— Ще вдигнеш ли? — попита той.

Усърдно надвесен над древния череп с очила за четене, спуснати ниско на носа му, той измери с пергел основата на носната кост, после си отбеляза нещо върху лист милиметрова хартия.

Телефонът продължаваше да звъни пронизително. Рейчъл стъпи на пода, изправи се и отиде при бюрото, като погледна към малката част от луната, която се виждаше през тесния като бойница прозорец, почти затъмнена от дългата извита опашка на кометата.

— Става късно, вуйчо. Можем да довършим тази работа утре сутрин.

Монсиньор Верона махна с пергела.

— И без това спя само по няколко часа. И работя най-добре, когато е тихо, като сега.

Тя вдигна телефонната слушалка.

— Pronto?

— Sono Bruno Conti, dottore di ricerca da Centro Studi Microcitemia.

Рейчъл затисна слушалката с длан.

— Обажда се доктор Конти от генетичната лаборатория, вуйчо.

Той протегна ръка към телефона.

— Доста се забавиха.

Докато Вигор разговаряше с генетика, Рейчъл погледна черепа. Знаеше причината за нетърпението на вуйчо си — бледия надпис на темето, означаващ съдбовна дата. Не се страхуваше от гравираното върху костта пророчество. Хората от памтивека предсказваха края на света — от древните маи с техния пророчески календар до „ясновидците“, които вещаеха неминуема гибел при встъпването в третото хилядолетие.

„Нима това тук е различно?“

Вигор приказваше все по-разпалено, после затвори. Рейчъл забеляза тъмните кръгове под очите му.

— Какво ти съобщиха от лабораторията? — попита тя.

— Потвърждават моята датировка на черепа и книгата. — Монсиньор Верона посочи Евангелието от Тома и Рейчъл за стотен път се зачуди каква е причината да го подвържат с човешка кожа. Да, навремето го бяха смятали за еретично. То отхвърляше ортодоксалната религия като единствен начин за спасение и твърдеше, че пътят към Бог е във всеки човек, стига да отвори очите си и да тръгне по него.

„Търсете, и ще намерите“².

И все пак, ерес или не, защо бяха подвързали книгата с човешка кожа?

— Е, откога датират книгата и черепът? — попита Рейчъл.

— В лабораторията са ги датирали в тринайсети век.

— Значи не в трети век, както предполага арамейският текст, така ли? Следователно това не е автентичен еврейски магически талисман като онези, които са откривали археолозите в миналото.

— Не. Точно както предполагах, това най-вероятно е копие на оригинал. Самият череп даже не е еврейски.

— Откъде знаеш?

Той й даде знак да се приближи.

— Докато ти си подремваше, проучих структурата и особеностите му. Първо, този череп е мезокранен.

— Какво означава това?

— Че е широк и средно висок. Освен това обърни внимание, че ябълчните кости са дебели, очните орбити са кръгли, а носните кости са плоски и широки. — Вуйчо й вдигна черепа и го обърна наопаки. — Погледни и зъбите. Резците са лопатообразни, съвсем различни от медитеранския тип.

— Тогава откъде е този череп?

Той се обърна към нея и посочи бележника си с пергела.

— Въз основа на ширината на очните орбити, дълбочината на кучешката ямка и степента на прогнатизъм предполагам, че черепът произхожда от Източна Азия или с други думи, че е монголоиден, както се казваше някога.

Обзе я чувство на уважение и тя за пореден път си спомни, че вуйчо й е нещо много повече от обикновен духовник.

— Значи черепът идва някъде от Далечния изток, така ли?

— Книгата също — прибави Вигор.

— И книгата ли?

Той я погледна над очилата си за четене.

— Нали чу разговора ми с доктор Конти?

Рейчъл поклати глава.

Монсиньор Верона протегна длан над съсухрената кожена подвързия със зловещото зашито око в средата.

— Според анализа на доктор Конти кожата и черепът имат еднаква ДНК. Тоест източникът им е един и същи.

Когато проумя думите му, Рейчъл трябваше да преглътне буцата в гърлото си.