Окото господне

— И нарушава постулатите за скоростта на светлината в теорията за относителността. Всъщност този ефект ядосал самия Айнщайн, който го нарекъл „spukhafte Fernwirkung“ — „призрачно въздействие на разстояние“. И все пак явлението е регистрирано в лабораторни условия не само на субатомно ниво, но и група китайски изследователи наскоро постигнаха същото с два диаманта, видими с невъоръжено око. Нужно е само достатъчно количество енергия.

— Нещо като мощен приток на тъмна енергия.

— Точно така. Ако в пространство-времето около Земята има чупка и ако нейното квантово състояние се е сдвоило с това на спътника, неправилното боравене с останките може да доведе до пробиване на дупка в чупката от космоса до земята.

— И това няма да е добре.

— Няма, ако милееш за живота на тази планета.

— Убедихте ме, доктор Шоу.

Още преди да довърши мисълта си, сателитният му телефон започна да звъни.

Той погледна дисплея и видя, че повикването идва от вашингтонското командване на Сигма. Обаждаше се капитан Катрин Брайънт, неговата заместничка. Кат се занимаваше със събиране на разузнавателна информация за отряда, но сега Пейнтър й беше възложил логистиката около пращането на спасителен отряд.

Вече се бяха чули с нея и според предварителния план групата на командир Пиърс в Китай трябваше директно да се отправи за монголската столица Улан Батор, където щеше да се срещне с двучленния екип от Вашингтон.

Кат предлагаше да не включват много хора в експедицията, тъй като мястото на падане на спътника се намирало в строго охраняваната зона Хан Хентий, природноисторически резерват с изключително ограничен достъп, особено за чужденци. Освен това монголците смятали този район за свещен. Най-малката погрешна стъпка, и можеха скоропостижно да изхвърлят отряда оттам.

Ето защо подробностите на логистиката още се доуточняваха.

Пейнтър отговори — надяваше се Кат да му съобщи добри новини.

Първите й думи моментално угасиха тази надежда.

— Имаме нов проблем, директоре.

„Естествено, че имаме…“

— Току-що получих по разузнавателни канали информация за атентат в Италия — продължи тя. — Още не знам подробности, но явно някой е стрелял с гранатомет по университетския кабинет на монсиньор Верона.

— Вигор ли? Пострадал ли е?

— Не, добре е. В момента чака на телефона, организирала съм му конферентен разговор с теб. Още е малко потресен, но племенницата му е била в кабинета по време на атентата и го е спасила. Той държи да приказва с теб — а и аз смятам, че не е зле да се чуете.

Пейнтър си имаше предостатъчно грижи, но дължеше тази любезност на монсиньора.

— Свържи ме с него.

Кат ги свърза и от телефона се разнесе познатият тенор на монсиньор Верона.

— Grazie, директор Кроу. — Гласът му звучеше изненадващо спокойно, като се имаше предвид какво се е случило, но той си беше корав старец. — Знам, че сте зает, обаче имам сериозен проблем, който искам да споделя с вас.

— За какво се отнася?

— Ще бъда директен: смятам, че светът е застрашен от тежка криза.

Пейнтър го побиха тръпки.

— Какво ви кара да мислите така?

Монсиньорът му обясни за тайнствения колет, получен от мъртъв колега археолог: череп и книга, подвързана с човешка кожа. Спомена за унгарските магьосници, талмудическите магически реликви и за надписа с молитва за спасение.

С напредването на разказа Пейнтър постепенно започна да се отпуска. Обзе го облекчение. Това нямаше нищо общо със случилото се в космическия център.

— След атентата вече имам представа защо моят колега отец Йосип се е укрил — продължи монсиньор Верона. — Каквото и да е издирвал, явно е привлякъл вниманието на хора, готови на всичко, за да не допуснат тези сведения да излязат на бял свят. Той ме моли да се срещна с него в Средна Азия, близо до Аралско море. Надявах се да ми окажете известна подкрепа на място, особено защото времето изтича.

На Пейнтър му се искаше да има възможност да му помогне, но като имаше предвид собствената си задача, не можеше да оправдае такова отклоняване на човешки ресурси.

— Съжалявам…

Кат, която също участваше в конферентния разговор, го прекъсна.

— Монсиньор Вигор, струва ми се, трябва да обясните на директор Кроу защо смятате, че времето изтича.

— Mi dispiace — извини се духовникът. — Мислех, че съм го направил, но сега се сещам, че го казах само на вас, капитан Брайънт, не на директора.

— Какво да ми обясните? — попита Пейнтър.

— Надписът върху черепа, молитвата за спасение… това всъщност е молитва да бъде избегнат краят на света.

— Това вече го казахте.

— Да, обаче пропуснах да спомена кога според предсказанието ще настъпи този край.

Ледените тръпки отново полазиха Кроу.

— Чакайте да позная… след четири дни.

— Si — изненадано потвърди Вигор. — Но откъде знаете?

За момента Пейнтър се въздържа да му обясни и помоли Кат да превключи монсиньора на изчакване, докато той поговори насаме с нея.

— Какво мислиш? — попита я Кроу.

— Интересно, че тази реликва посочва същото време за края на света като Центъра за космически и ракетни системи.