Окото господне

Противно на разпространеното мнение, магнитите в пръстите му не можеха да привличат монети, нито да размагнетизират кредитни карти. Не ги засичаха дори скенерите на летищата. Те обаче вибрираха при наличие на електромагнитно поле. Свръхслабите осцилации бяха достатъчни, за да възбудят нервните му окончания и да предизвикат уникално усещане, съвсем различно от допир — почти шесто чувство.

С опита постепенно беше установил, че електромагнитните полета задействат разнообразни усещания, всяко с различна големина, форма и сила. Трафопостовете бяха обгърнати от осезаеми мехури. Микровълновите фурни излъчваха ритмични вълни, които обливаха ръцете му. По кабелите с високо напрежение пулсираше копринена енергия, сякаш върховете на пръстите му се плъзгаха по гладката кожа на виеща се змия.

Като електроинженер, Дънкан използваше магнитите и за по-практични цели. С помощта на шестото си чувство можеше да определя мощността на течащия по електрически кабел ток и да преценява дали харддискът на лаптопа функционира нормално. Веднъж дори установи какъв е проблемът с дистрибуторната капачка на неговия форд „Мустанг Кобра Р“ модел 1995-а.

След като откри сложното богатство на този таен електромагнитен свят, той вече нямаше желание да се върне назад. Без магнитите си щеше да е сляп.

— Би трябвало да е готово — каза Клайд и посочи грижливо подредените устройства.

Дънкан протегна ръце над масата. Генерираната от системата енергия сякаш се притискаше към пръстите му и предизвикваше осезаемо усещане за форма. Той прокара магнитните си пръсти по тази повърхност и откри уникалната фигура, майсторски изваяна от Клайд чрез прецизно разполагане на хардуер и електрически ток.

Издигащите се енергийни вълни оформяха широки израстъци от двете страни. Колкото по-навътре под тези криле опипваше, толкова повече се затопляха върховете на пръстите му, дори се нагорещиха, когато ги спусна ниско над масата. Те придадоха форма и плътност на невидимото и в съзнанието му се очерта образ, не по-малко реален от всяка скулптура.

— Невероятно! — каза Дънкан.

— Нарекох тази творба „Феникс, надигащ се от пепелта на дигиталната епоха“.

— Винаги си бил поет, Клайд.

— Мерси, Дънк.

Дънкан плати на приятеля си, погледна си часовника и тръгна към изхода на склада.

Можеше да помоли някой в Сигма да му направи тази услуга. Монк Кокалис беше съдебномедицински експерт и определено нямаше да се затрудни. Дънкан обаче познаваше Клайд и неговите приятели от своя предишен живот, когато смяташе, че ще стигне върха като университетска баскетболна звезда в Ласал. Мускулестите му ръце още бяха в татуировки от лакътя нагоре — и в горната част на лявото си ухо още носеше сребърен пиърсинг с форма на орел, спомен за другарите, загинали по време на сражението на хребета Такур-Гар в Афганистан. Накрая се беше озовал в морската пехота, след като многообещаващата му баскетболна кариера се срина главоломно вследствие на поредица травми, които го извадиха от строя и го лишиха от стипендията му.

На двайсет и четири годишна възраст вече имаше отслужени шест мандата в Афганистан, последните два в разузнавателните части на морската пехота, но след Такур, след като не поднови договора си, на прага му се появи Пейнтър Кроу. В университета Дънкан учеше инженерство и трябва да беше проявил достатъчно големи способности, за да привлече вниманието на Сигма. След съкратен курс на обучение той завърши със степен по физика и електроинженерство — и сега му предстоеше първата официална мисия в отряда.

Да открие един разбил се спътник.

Искаше да е напълно подготвен, затова дойде тук.

Дънкан разтвори и сви юмрука си. Болката вече отшумяваше.

Когато излезе навън, видя две тъмни фигури, приклекнали до паркирания му форд. Имаше черния „Мустанг“ за нещо като близък роднина, част от мускулестото му минало, спомен като пиърсинга на ухото му. Беше го купил на старо за малкия си брат, когато вярваше, че подскачащата оранжева топка е неговото бъдеще. Ракът отнесе Били на осемнайсет години и завинаги угаси срамежливата му усмивка. Но колата остана, пълна с щастливи спомени за двама братя, мечтаещи да покорят света, както и с по-мрачни възпоминания за загуба, мъка и преждевременно сбогуване.

Обзет от гняв, Дънкан се приближи на пръсти към мъжете и застана зад тях. Те не го усетиха, явно затруднени от заключващия механизъм, който беше изобретил специално за форда си.

Не забелязаха присъствието му — докато не се прокашля.

Изненадан, единият се завъртя и замахна с ключ тип лула.

„Айде бе!“

След секунди крадците вече бягаха, потънали в кръв.

Дънкан посегна към бравата и тя се отключи преди да я докосне, задействана от покрития със стъкло миниатюрен чип за радиочестотна идентификация, вграден над лакътя му — поредния телесен имплант като магнитите.