Окованият нарцис

Той ме целуна сякаш щеше да пие от мен и знаех, че част от вълнението бе от прясната рана. Издърпах блузата му от панталоните му и плъзнах ръцете си по гърба му. Но не бе достатъчно.

Той се отдръпна от целувката и издърпа блузата си над главата. Просто докосвайки голите ни гърди една срещу друга бе по-добре. Бе сякаш кожата ми искаше неговата кожа. Никога не съм се чувствала така.

Държахме се силно, и двамата дишайки тежко, ръцете ни заключени около нас, лица притиснати към рамото на другия, тежкото му дишане на врата ми.

- Нямаме време за повече. - прошепна той.

Кимнах, главата ми още бе на рамото му. Не е сякаш бях планирала още, но..

- Трябваше да докосна кожата си до твоята, защо?

- Ти си моята Нимир-Ра и аз съм твоят Нимир-Радж.

Отдръпнах се достатъчно да видя лицето му.

- Това не ми го обяснява.

Той хвана лицето ми в ръце, правейки сериозен очен контакт.

- Ние сме двойка, Анита. Легенда е сред леопардите, че може да откриеш перфектния партньор и от първия път, когато правите секс сте свързани, повече от брак, повече от закон. Винаги ще копнеем един за друг. Душите ни винаги ще се търсят една друга. Зверовете ни винаги ще ловуват заедно.

Би трябвало да ме изплаши, но не. Трябваше да ме ядоса, но не го направи. Трябваше да почувствам много неща, но всичко, което наистина чувствах, бе че той е прав и дори не исках да се опитвам да го разубедя в това.

- На Ричард наистина ще му хареса това. - каза Елизабет.

Мърл и Ноа за задържаха долу на колене и грубият жест нямаше как да не боли малко. Погледнах я.

- Благодаря, че ми напомни какво щях да правя, Елизабет. Разсеях се.

Отдръпнах се от Мика, пръстите ми проследих ръцете му надолу, сякаш не можех напълно да се пусна от него.

- Пуснете я, момчета. Тя е мой проблем, не ваш.

Те погледнаха към Мика, който кимна. Елизабет остана на колене, сякаш е несигурна какво да прави. Опита се да накара някой да и помогне да си стъпи на краката, но те я игнорираха и оставиха да се изправи сама.

Отне ми време да си сложа обратно сутиена, докато вървях към джипа си, кобура на раменете ми все още се поклащаше около талията ми. Сложих си го върху голата ми кожа и не бе комфортно, но не исках да губя време да си слагам ризата. Знаех какво щях да направя сега.

Вървях към джипа си и всички чакаха в мрака, докато отключвах вратата, преместих се на пътническото място, отворих жабката и извадих резервния пълнител с оловни куршуми. Започнах да нося резервен пълнител с оловни куршуми в джипа откакто попаднах на няколко коварни фей. Можеш да стреляш по фея със сребро цял ден и няма да направи кой знае какво. Но олово, те не харесват олово. Оловото също така си имаше и други употреби, защото нямаше да убие превръщач. Само сребро би го направило. Върнах се обратно към тях, извадих пълнителя в пистолета, докато вървях. Оставих пълнителя в джоба си, макар да не пасваше добре и заредих новия пистолет. Елизабет най-накрая започна да се оглежда притеснено, когато бях на две коли разстояние. Всички други вече щяха да са побягнали, но здравия разум не бе една от силните страни на Елизабет. Вече бях насочила оръжието към нея, когато много спокойно се приближих по-близо, когато тя каза:

- Не би посмяла.

Насочих дулото на оръжието си към нея и не почувствах нищо. Бе голямо, студено празно място вътре в мен - напълно спокойно и мирно. Но в центъра на това празно място мирът бе много близо до задоволството. Отдавна очаквах да направя това. Застрелях я два пъти в гърдите, докато все още ми казваше, че няма да я застрелям. Тя се обърна, гръбнакът й се изви на дъга, ръцете й драскаха по пътя, краката й подритваха, докато се опитваше да диша.

Всички бяха разчистили голяма пространство около нея. Застанах над нея и се вгледах надолу към нея, докато се опитваше да диша и сърцето й се бореше около раната, която й бях направила.

- Постоянно повтаряш, че не мога да те убия като истинска Нимир-Ра като разкъсам гърлото ти или те изкормя. Може би това скоро ще се промени, но дотогава мога да те застрелям и ти ще си просто мъртва.

Очите й се въртяха отчаяно, докато тялото й се опитваше да се справи с вредата. Кръв се появи в устата й.

- Тази път не бе сребро. Но провали ме отново, Елизабет, в нещо голямо или дребно, провали се пред който и да е член на този пард и ще те убия.

Най-накрая имаше достатъчно въздух да проговори. Изплю кръв и думите си:

- Кучка, дори нямаш... - още кръв, - смелостта... - тъмна кръв от устата й, - да ме застреляш наистина.

Гледайки надолу към нея осъзнах нещо, което преди не бях. Елизабет искаше да я убия. Искаше да я изпратя, където е Габриел. Най-вероятно не бе осъзнала какво иска, но ако не бе смъртно желание, бе нещо много близко.

Лежеше там и се лекуваше, проклинаше ме и ми казваше колко съм слаба. Отново я застрелях в гърдите. Тя се гърчеше и трепереше и локвата кръв просто се разшири под тялото й.

Оставих пълнителя да падне в ръката ми от оръжието, оставих го в другия си джоб и взех отново основния си пълнител за оръжието.