Окованият нарцис

Очите му бяха бледо синьо-сиви, който се променяха заедно с настроенията му като лятно небе, което не можеше да реши дали иска да бъде спокойно с пухкави бели облаци или да вали над главата ти. Той бе красив в един чист, почти смешен начин, сякаш трябваше да бъде в кампуса на колежа, някъде да се забавлява и пие бира.

Вместо това той идваше с нас в събиране на върколаци, когато той щеше да бъде единственият не-хищник. На ми звучеше като добра идея.

- Вие спасихте моите лебеди, мис Блейк. Една не умряхте сама, правейки го. Не можех да рискувам момичетата да дойдат, те са... - той погледна надолу към сплетените си ръце, после повдигна променящите си очи към мен. - Те са като вашия Натаниел -жертви.

- Натаниел е в моя джип с останалите ми хора в него. - казах.

Рийс кимна.

- Да, но формата на неговия звяр е хищник. Момичетата ми не са. Ако те изгубят контрол и се променят по време на срещата, ще бъдат храна.

- Съгласна съм с вас, г-н Рийс, но тази логика не важи ли за вас?

- Аз съм лебедов крал, мис Блейк, няма да променя формата си освен ако не поискам.

Да го поиска. Никога не бях чула някой да го казва така. Донован Рийс имаше лош случай на арогантност. Нямаше да го разубедя за това. Рафаел се бе опитал преди да дойда Мика никога не възрази. Бе много добър да остави говоренето на мен. Харесваше ми това в един мъж.

- Можеш ли да се биеш? - попитах.

- Няма да бъда бреме, мис Блейк, не се тревожете.

Тревожех се, защото можех да почувствам връзката му точно под кожата му. Почти можех да видя как се движи из плътта му. Той миришеше на месо и кръв, и топлина. Миришеше на храна. Била съм около превръщачи, който бяха плячка, но никога не осъзнавах, че можеш да разбереш от миризмата, че не е хищник. Знаех от нежната му миризма, че звярът на Рийс бе нещо меко и лесно за убиване. Нещо, което би се борило, но не и да ме нарани. Трябваше трудно да преглътна, опитвайки се да забавя пулса си, но той не се забавяше. Исках да падна на колене през него и подуша кожата му, да търкам лице срещу голата му кожа, докато късите ръкави на закопчаната му до горе риза не ме спрат. Бяла долна риза се показваше от горната риза на сини и бели ресни. Исках да разкъсам ризата, копчетата да фръкнат из въздуха, да извадя нож от нощницата на китката си и разрежа долната риза, разголвайки голите му гърди и стомах. Не бе ardeur, не бе секс, за което мислих. Исках да видя голия му стомах, да почувствам меката тъкан под устата си, зъбите си, да захапя...

Покрих очите си с ръце и поклатих глава. Какво не бе наред с мен?

Мика докосна ръката ми, нежно.

- Анита, какво има?

Свалих ръце и го погледнах.

- Той мирише като храна.

Мика кимна.

- Да.

Отново поклатих глава.

- Не разбираш за какво мисля. То е... плашещо.

Не можеш да го кажа на глас. Исках да се храня от него или поне да забия зъби в плътта му. Мисля, че бих се въздържала от истинско ядене, но желанието да маркирам тази безупречна кожа бе толкова силно, че почти не си имах вяра.

- Когато ми каза защо си маркирала Натаниел знаех, че е гладът -Мика каза последната дума сякаш тя бе важното. - Обикновено отнема дни или седмици преди първата ти пълна луна, и гладът да стане проблем. Нормално е да имаш мисли, образи в главата си за ядене. Нормално е.

- Нормално. - засмях се, но бе рязък звук. - Това, за което си мисля дори не е близко до нормално.

Отново не можах да се накарам да го изрека на глас.

- Какво искаш да направиш на Рийс? - попита Рафаел.

Погледнах през седалката към него. Отворих уста да кажа, но погледнах Рийс и спрях.

- Не, ще е като да кажеш сексуална фантазия пред непознатия, за който си фантазирал. Интимно е.

- Толкова е интимно. - каза Рафаел. Погледнах го и тъмните му очи задържаха погледа ми. - Ако кажеш на г-н Рийс какво искаш да му направиш, може и да отлети вкъщи.

- Плъхът също е плячка. - каза Рийс.

- Всичко, което е по-малко е плячка - каза Рафаел, - но плъховете са всеядни. Те ядат всичко, което пресече пътя им, дори хора, ако не могат да избягат. Плъхолакът не е малко нещо, г-н Рийс, достатъчно сме големи, за да сме хищниците, който съименниците ни не могат да бъдат.

Рийс се намръщи на всички ни. Ядосано поклати глава и помръдна напред показвайки китката си в лицето ми.

- Отхапи си добре, изглежда на всички ви харесва.

- Не бих правил това на твое място. - каза Рафаел.

- Послушай го, Рийс. - каза Мика.

Не казах нищо, но миризмата на плътта му бе опияняваща. Бе като екзотичен парфюм разпръснат по копринени чаршафи, с лекия мирис на прясно изречен хляб и някакво сладко желе размазано върху плътта. Нямах дума за това, но миришеше по-добре от всичко, което бях помирисвала в живота си.