Окованият нарцис

Изглеждаше сякаш земните стени се извиваха към мен, като ръка на път да се затвори в юмрук и да ме смаже, така че не можех да дишам достатъчно, че въздуха да изпълни дробовете ми. Затворих очи и се концентрирах да придвижа една ръка от стълбата и докосна стената. Бе по-далеч отколкото си мислех и когато най-накрая я докоснах ме стресна. Земята бе изненадващо студена под ръката ми и осъзнах, че бе студено в рова дори с ранната лятна горещина горе. Отворих очи и стените все още бях в около шест фута в кръг, както винаги са били. Земята не се затваряше около мен, само фобията ми го правеше.

Започнах отново да гледам надолу и този път не спрях, докато не почувствах стълбата да се отпуска под тялото ми и изведнъж бе по-трудно да се спускам без да се удрям в мръсните стени. Теглото на Ричард вече не стабилизираше стълбата за мен. Ако не бях такъв трън в задника може би щях да го помоля да я държи здраво, докато сляза до край. Вместо това хванах стълбата по-здраво и продължих да се движа надолу. Бе трудно да се хванеш здраво за нещо, докато се спускаш надолу, но успях.

Светът ми се сви до краката на въжето под ръцете ми, краката ми се опитваха да открият нещо - просто някакъв акт на движение долу. Достигнах до точката, където спрях да скачам всеки път, когато тялото ми удареше стените. Ръцете хващаха кръста ми и издадох онзи писък, който само момиче може. Винаги мразех, когато го правех. Разбира се това бяха ръцете на Ричард. Той ме държеше последните няколко стъпки, докато сърцето ми се опитваше да изскочи от гърдите ми. Стъпих долу на пода, който изхрущя, обсипан с кости. Можех да остана права, ако бях внимателна, макар че главата ми леко докосваше тавана достатъчно, че да приклекна малко не бе лоша идея. Мика се обади от много, много над нас:

- Добре ли си?

Отне ми два опита, за да мога да кажа:

- Добре, добре сме.

Мика се отдръпна от отвора и тъмно петно сред бледата сивота.

- Господи, колко надолу сме?

- Осемнадесет метра, горе-долу.

Имаше нещо в гласа му, което ме накара да се обърна към него.

Той поклати глава и погледна на една страна, осветявайки с фенерчето нещо малко и изгърбено. Бе Грегъри.

Лежеше по корем, здраво вързан, ръцете и краката му под такъв ъгъл, че не можех да си го представя да лежи така за три дни. Той бе гол, бяла превръзка покриваше лицето му, свършваща с кълбо от дълга руса коса, сякаш и това бе направено да боли, а не просто да го заслепи. Докато светлината на Ричард играеше по тялото на Грегъри той издаде малки беззащитни звуци. Коленичих до него, гледайки къде сребърните окови си бяха проправили път през китките и петите му. Раните бяха сурови и кървави, където се бе борил срещу тях.

- Оковите са го срязали здраво. - каза Ричард с нежен глас.

- Борил се е. - казах.

- Не, той не е достатъчно силен да поеме толкова много сребро срещу кожата си. Оковите са прояли пътя си през кожата му.

Гледах суровите рани и не знаех какво да кажа. Докоснах рамото на Грегъри и той изкрещя през запушената си уста, която не виждах. Косата му я криеше. Но имаше нещо тъмно набутано в устата му. Той отново извика и се опита да се отдръпне от мен.

- Грегъри, Грегъри, Анита е. - докоснах го колкото се може по-нежно и той отново извика. Погледнах към Ричард. - Изглежда не ме чува.

Ричард коленичи и повдигна част от косата на Грегъри. Грегъри се бореше още повече и Ричард ми подаде фенера, за да използва едната си ръка да задържи лицето на по-малкия мъж и другата, за да махне косата му от пътя. Имаше още плат в ушите му. Ричард издърпа плата и открих черна тапа за уши дълбоко в канала. Не са направени да бъдат набутвани толкова дълбоко и когато Ричард го издърпа прясна кръв потече от ухото.

Просто гледах, умът ми бе замръзнал за секунда, не искайки да разбере. Но накрая, чух себе си да казвам:

- Изгорили са тъпанчетата му. Защо, са го направили? Не бе достатъчно превръзката и плата достатъчно, за да затъпят сетивата му.

Ричард задържа тапата на светлината. Трябваше да насоча светлината директно натам, за да видя, че има метален връх.

- Какво е това?

- Сребро. - каза той.

- О Господи, направени ли са за това?

- Помни, че Маркус бе доктор. Знаеше всякакви медицински места. Места, който ще ти отнемат нещо.

Изражението на лицето на Ричард ми казваше, че е загубен в спомени и нещо тъмно. Вгледах се обратно към белезите по китките и глезените на Грегъри:

- Господи, среброто разяло ли е ушните му канали както е направило с кожата?

- Не знам. Добре е че още кърви. Това значи, че ако скоро се преобрази, може би ще се излекува.

Гласът на Ричард бе изтънял.

Не бях близо до плач, ужасът бе твърде завладяващ за сълзи. Исках Якоб тук долу и, който и да му е помогнал, защото не си направил това на превръщач без помощ, без един-на-един.

Ричард се опита да махне превръзката, но бе вързана толкова здраво, че не можеше да я хване. Подадох му фенерчето и извадих ножа от лявата си ножница на китката.

- Задръж го, ножовете са остри, не искам да го порежа ако се бори.