Окованият нарцис

Ричард ни гледаше, не извърна лице, фенерът му правеше странни сенки около малката стая, докато коленичеше върху костите. Тогава бяхме в тунела и не можех да го видя повече. Ръцете ми бяха пълни, в пряк и преносен смисъл, опитвайки се да предпазя Грегъри да не се удари в стените. Ръцете и краката му все още бяха безполезни. Не бях сигурна дали е заради дългия престой в затвора или наркотиците, който му бяха давани, или и двете. Най-вероятно и двете.

Грегъри продължаваше да казва „благодаря, благодаря, благодаря” с дъха си.

До времето, когато достигнахме тавана, имаше сълзи падащи по бузите ми. Независимо каквото Ричард казваше, някой щеше да плати.

Якоб бе там, вече завързан със сребърни вериги, носен като парче борещ се товар между трима върколаци. Позволиха му да остане по разкъсаните си шорти. Без голота за добрите момчета. Предполагам, че трябва да има някой различия или как да разбереш на чия страна си?

Чери вече проверяваше как е Грегъри. Трябваше да пъди останалите леопарди назад. Продължаваха да се опитват да го докоснат.

Погледнах през почистеното място към Якоб. Погледът в очите му бе достатъчен. Ричард може да бъде гнуслив, когато си пожелае, но ако оставих причиненото на Грегъри ненаказано, тогава Якоб и последователите му ще го видят като слабост. Те ще се обърнат и опитат да унищожат веднъж, когато Якоб подсигури властта си. Защото имаше един начин за Якоб до предотврати гражданска война и това е да направи каквото карах Ричард да стори. Ако направи нещо толкова ужасно, че другите да се страхуват да се бият, тогава може да бъде Улфрик без кръвопролития. Видях какво е направил на Грегъри. Наречете го предчувствие, но мога да се обзаложа, че Якоб ще направи каквото е нужно. Не ми изглеждаше от гнусливия тип.

Ричард се изкачи от дупката.

- Пуснете го вътре.

- Искаш ли да използваме наркотици? - попита Силви.

Ричард кимна.

- Ами превръзката и останалото?

Ричард поклати глава.

- Не е нужно.

Якоб започна отново да се бори.

- Не можеш да направиш това!

Ричард коленичи пред него, държейки го за тънката коса. Хватката изглеждаше болезнена.

- Кой ти показа къде са тези?

Той показа ръката си със сребърните тапи за уши в дланта си.

- О, Господи. - прошепна Силви.

Другите попитаха:

- Какво е това?

- Кой, Якоб? Кой ти каза мръсните ни малки тайни?

Якоб просто го гледаше.

- Бих могъл да ги използвам върху теб. - каза Ричард.

Якоб леко пребледня, но не отговори. Челюстта му бе толкова стегната, че можеш да видя как мускулите трепват, но не издаде кой му е помогнал. Дори не попита дали ако отговори на въпроса ще го спаси от oubliette. Трябваше да призная това, поне, но не трябваше да го харесвам.

- Не би направил това.

Бе Парис, изглеждаща по-малко уверена отколкото при трона. Гледаше надолу, несигурна в себе си в плътната си по тялото рокля.

Ричард я гледа дълго време или просто изглеждаше дълго и нещо в очите му я накараха да погледне настрани.

- Права си, не мога да ги използвам на Якоб или някой друг - той погледна през мястото из разпръснали се върли и онези чакащи в дърветата отвъд. - Но чуйте ме, ако има някое от тези неща наоколо, искам го унищожено. Когато Якоб излезе от oubliette, ще бъде запечатана завинаги. Не научихте нищо от мен, ако някой от вас може да направи това, значи нищо не сте научили.

Той сигнализира на Силви и тя се придвижи напред със спринцовка.

Трите върколака трябваше да държат Якоб срещу земята, за нея да му бие инжекцията. Държаха го докато крайниците му спряха да се движат и очите затвориха.

- Ще се събуди в oubliette - каза Ричард. Гласът му съдържаше не само умора, но и загуба. Обърна се към мен, докато те пренасяха Якоб към дупката. - Вземи леопардите си и съюзниците си и си върви вкъщи, Анита.

- Аз съм лупа, помниш ли, не можеш да ме изхвърлиш от работата на глутницата.

Той се усмихна, но очите му бяха празни и уморени.

- Все още си лупа, но за този нощ си също и Нимир-Ра и леопардът ти се нуждае от теб. Погрижи се за Грегъри и колкото и да струва, съжалявам за всичко станало.

- Съжалението струва нещо, Ричард, но не променя нещата.

- Никога не го прави. - каза той.

Не можех да прочета настроението му. Не бе точно тъжен, или разтревожен или нещо, което да нарека, освен победен. Сякаш вече е загубил битката.

- Какво ще правиш? - попитах.

- Ще открия кой е помогнал на Якоб в това.

- Как? - попитах.

Той се усмихна и поклати глава.

- Върви си вкъщи, Анита.

Стоях и го гледах в продължение на сърцебиене или две, после се обърнах към леопардите си. Грегъри бе на носилка и Зейн и Ноа я носеха. Чери говореше с върколака доктор, който бе оправил носа на Якоб. Доста кимаше. Инструкции, може би.

Мика стоеше на края на групата, гледайки ме. Срещна очите ми, но никой от нас не се усмихна. Погледнах назад, но Ричард вече бе тръгнал към дърветата с Джамил и Шанг-Да след него. Лицето на Мика бе много неутрално, докато вървях към него. Не се надявах на нещо. Можех да се правя на готина, но не исках. Бях уморена, така ужасно уморена. Дрехите ми миришеха на външна тоалетна и сигурно също и кожата ми.