Окованият нарцис

- Работех месеци наред - не, години, да се опитам да премахна наказателната система. Искаш да захвърля всичко, за което съм работил и да върна нещата каквито си бяха. Ръката на Грегъри се повдигна, бавно, болезнено и слабо стисна ръката ми, погалих сплъстената му коса и гласът му излезе накъсан, измъчван, все едно въпреки кърпата бе викал с дни.

- Искам... вън... от тук. Моля.

Кимнах с глава, така че да ме види и отдих толкова голям, че думи не можеха да го опишат, проблесна през очите му.

Погледнах към Ричард.

- Ако системата ти работеше по-добре от старата, тогава бих я подкрепила, но не работи. Съжалявам, че не работи, Ричард, но е така. Ако продължиш този... експеримент за демокрация и нежни, добри закони, хората ще умрат. Не само ти, но Силви, и Джамил, и Шанг-Да и всеки вълк, който те подкрепя. Но е по-зле от това, Ричард. Наблюдавах глутницата. Разделят се почти за всичко. Ще бъде гражданска война и ще се разкъсат взаимно на парчета - последователите на Якоб срещу тези, който не го следват. Стотици ще умрат и кланът Тронус Роки ще умре с това. Погледни трона, на който седиш като Улфрик. Той е древен, може да го почувстваш. Не позволявай на всичко, което представлява да бъде разрушено.

Гледаше надолу към все още кървящата си ръка.

- Нека изведем Грегъри от тук.

- Наказа Якоб, но не и другите - казах и гласът ми бе уморен.

- Първо ще открия кой са, после ще видим.

Поклатих глава.

- Обичам те, Ричард.

- Чух едно „но” да последва.

- Но ценя хората, който държат на мен за сигурността си, повече, отколкото ценя тази любов.

Почувствах хлад и ужасно, когато го изричах гласно, но бе истина.

- Какво казва това за любовта ти? - попита той.

- Не започвай да ми лицемерничиш, Ричард. Изхвърли ме като вчерашен вестник, когато глутницата гласува за това. Можеше да кажеш, майната ви, на ви трона, искам Анита повече, но не го направи.

- Мислиш ли, че Якоб би ми позволил да си тръгна?

- Не знам, но не направи офертата. Дори не ти хрумна да предложиш, нали?

Погледна настрани, после обратно и очите му имаха толкова тъга, че исках да си върна думите, но не можех. Бе време, когато говорехме. Бе като старата шега за слона в дневната. Никой не признаваше съществуването му, докато лайната не бяха толкова много, че не можеш да ходиш. Погледнах надолу към Грегъри, знаех, че лайната бяха твърде много да се пренебрегнат. Бяхме се изчерпали от възможности освен за истината, без значение колко е брутална.

- Дори ако отстъпя като Улфрик, дори ако Якоб ми позволи, все още ще е гражданска война. Той пак ще екзекутира близките ми. Ще е да ги изоставя. Предпочитам да умра, отколкото просто да си тръгна и ги оставя да бъдат убити.

- Ако така наистина се чувстваш, Ричард, тогава имам по-добър план. Направи пример с Якоб и последователите му.

- Не е толкова просто, Анита. Якоб има достатъчно подкрепа, че все пак да бъде война.

- Не и ако е достатъчно кърваво.

- Какво казваш?

- Накарай ги да се страхуват от теб, Ричард. Макиавели го е казал преди почти шестстотин години, но е все още истина. Всеки владетел трябва да се стреми хората му да го обичат. Но ако те не могат да те обичам, накарай ги да се боят от теб. Любовта е по-добре, но страхът ще свърши работата.

Той трудно преглътна и имаше нещо близко до страх в очите му.

- Мисля, че мога да убия Якоб дори екзекутирам един или двама от хората му, но не мислиш, че ще е достатъчно, нали?

- Зависи от това как ги екзекутираш.

- Какво ме молиш да направя, Анита?

Свих рамене и погалих бузата на Грегъри:

- Моля те да направиш нужното Ричард. Ако искаш да задържиш глутницата заедно и спасиш стотици животи, тогава ти казвам как да го направиш с минимални кръвопролития.

- Мога да убия Якоб, но не мога да направя каквото молиш. Не мога да направя нещо толкова ужасно, че цялата глутница да се бои от мен.

Той ме погледна и имаше нещо диво, паника на лицето му, като хванато животно, което най-накрая е осъзнало, че няма изход.

Можех да почувствам как лицето ми става спокойно и потъвах в онова място, където няма нищо, освен бял шум и солидната, почти комфортна сигурност, че не чувствам нищо. Нежно казах:

- Аз мога.

Той се извърна от мен, сякаш не аз бях проговорила и повика да свалят колана. Поставихме колана около Грегъри, говорейки само за задачата в ръцете ни - не метафизически, не политически. Имаше втори колан на въжето и Ричард ме накара да си го сложа. Щях да подкрепям Грегъри, пазейки го с тялото си, да не се нарани твърде тежко.

- Никога не съм правила това преди. - казах.

- Твърде съм широк в раменете, за да поема тежестта на Грегъри с моята. Трябва да си ти. Освен тона знам, че ще го пазиш, знам това.

Имаше нещо в очите му, което ме накара да поискам да кажа нещо, но той дръпна въжето и започнахме да се издигаме във въздуха.