Окованият нарцис

Исках душ, чисти дрехи и да накарам изгубения поглед в очите на Грегъри да се върне. Душът и дрехите бяха лесната част. Дори не знаех от къде да започна да отнемам болката на Грегъри.

Подадох ръка на Мика, не защото се бях преуморила, очевидно депресията водеше до това, но защото исках да докосна друга ръка. Исках утеха и не исках да ми се налага да мисля за това. Просто исках да бъда държана.

Очите му се разшириха, но пое ръката ми, леко стискайки я. Започнах на вървя към дърветата, водейки го за ръка. Другите ни последваха. Дори лебедовия крал и плъхолаците. Анита Блейк свръхестественият флейтист. Мисълта трябваше да ме накара да се усмихна. Но не го направи.

28

Два часа по-късно си бях изкъпала и Грегъри си взе баня, макар че аз се изкъпах сама, а Грегъри имаше компания. Той все още не можеше напълно да ползва ръцете и краката си. Не мисля, че Чери, Зейн и Натаниел трябваше да са голи и във ваната с него, но, хей, не предлагах помощ, така че защо да се оплаквам? Освен това никога не стана сексуално; бе докосването на плътта им, от което се нуждаеше, част от процеса на лекуване. Може би.

Седях на новата си кухненска маса. Старата двуместна маса, просто не бе достатъчно просторна за всички леопарди да имат гевречета и чийз кейк едновременно. Новата маса бе от блед бор, блестящ в златисто. Все още нямаше достатъчно място да всички да седнат и пият кафе, но бе близо. Трябваше ми банкетна маса да имам толкова място и кухнята не бе достатъчно дълга за това. Имало е повече от една причина за феодалните лордове да имат страхотни големи замъци - трябва ти мястото, просто да се храниш и грижиш за хората си.

Единственият човек седящ в светлата кухня бе д-р Лилиан. Елизабет бе пренесена до тайната болница, която превръщачите поддържаха в Сейнт Луис. Всичките ми други леопарди се грижеха за Грегъри. Мика и котките му се мотаеха около периметъра на всичко това. Калеб се опита да включи себе си в банята и му бе отказано. Останалите от парда на Мика изглеждаха не на място, нервни, незнаещи какво да правят със себе си. Имах своя приоритет за вечерта - да се погрижа за Грегъри. Всичко друго можеше да почака. Едно бедствие за момента, или ще изгубиш пътя и ума си.

Д-р Лилиан бе ниска жена със сива коса подстригана право точно над раменете. Косата й бе по-дълга отколкото първия път, когато я срещнах, но всичко останало си бе същото. Никога не съм я виждала да носи грим и лицето й все още изглеждаше доволно и привлекателно за някой над петдесет, макар да разбрах, че всъщност е над шейсет.

Със сигурност не й личеше.

- Наркотиците са все още в системата му. - каза д-р Лилиан.

- Наркотици, множествено число? - попитах.

Тя кимна.

- Метаболизмът ни е толкова силен, че е нужен доста голям коктейл химикали да ни поддържа приспани за което и да е време.

- Грегъри не бе приспан. Изглеждаше доста в час с всичко, което се случва. - казах.

- Но сърцето му, дишането му, несъзнателните му рефлекси са упоени. Ако не можеш да приемеш всичките ефекти на адреналина, не можеш да се промениш.

- Защо не?

Лилиан сви рамене, отпивайки малка глътка от кафето си.

- Не знаем, но има нещо в крайността на битка или отговор на битка, което отваря пътя към нашия звяр. Ако можеш да лишиш превръщач от този отговор, можеш да ги предотвратиш от превръщане.

- Неопределено? - попитах.

- Не, пълнолунието ще го извади, без значение какви наркотици набуташ в някой.

- Колко време остава, докато Грегъри е нормален?

Очите й погледнаха надолу, после нагоре и не ми хареса, че й бе нужна тази секунда да обучи очите си, все едно нещо лошо се задаваше.

- Наркотиците ще загубят действието си след около осем часа, може би повече, може би по-малко. Зависи от много неща.

- Така че той остава тук, докато наркотиците загубят действието си, после се преобразява и е добре, нали?

Накрая го направих да звучи като въпрос, защото знаех, че атмосферата е твърде сериозна, за да е толкова лесно.

- Боя се, че не. - каза тя.

- Какво не е наред, док, защо толкова сериозно?

Даде ми малка усмивка.

- За осем часа вредата за ушите на Грегъри ще е перманентна.

Примигнах срещу нея.

- Имаш в предвид, че ще остане глух?

^{- Да}.

- Това не е приемливо. - казах.

Усмивката й се разшири.

- Казваш го така, все едно чистата вяра ще промени нещата, Анита. Кара те да изглеждаш много млада.

- Да не ми казваш, че няма какво да направим да го излекуваме?

- Не, не казвам това.

- Моля те, док, просто ми кажи.

- Ако си истинска Нимир-Ра, може да си способна да извикаш звяра му от кожата му и да го накарах да се промени, дори с наркотиците в системата му.

- Ако някой ми каже как да го направя, съм готова да опитам.

- Значи вярваш, че ще станеш Нимир-Ра наистина при пълнолуние? - попита Лилиан. Свих рамене и отпих от кафето си.

- Не съм сто процента сигурна, не, но доказателствата говорят за това.

- Как се чувстваш относно това?

- Да бъда Нимир-Ра наистина? - попитах.

Тя кимна.

- Опитвам се да не мисля много за това.

- Да го игнорираш няма да го накара да изчезне, Анита.

- Знам това, но да се тревожиш за това също няма да промени нещата.