Окованият нарцис

-Мога да те науча да се криеш, но не знам дали мога да се науча да убивам.

Къде ли бях чувала това преди? Ох, знам - Ричард. Но дори той се бе научил, накрая. -Ще се изненадаш да разбереш какво мога да научиш, Гил, ако ти се налага.

Той отново се прегърна.

-Не мисля, че искам да се науча да убивам хора.

-Сега това - казах, - е друг проблем, който да решим заедно.

-Не искам - каза той.

Погледнах надолу към него.

-Тогава недей, но не оставяй гнусливостта ти да убие някой от хората ми.

-По-вероятно да убие мен.

-Истина, но това е твой избор - да бъдеш убит ако искаш, но не носи вреда на мен или моето, заради някакъв висок морал.

-Наистина ли би ме убила за това?

Пак коленичих пред него.

-Може да останеш при мен и аз ще те пазя или умра опитвайки, но ако ти го прецакаш и причиниш смъртта на един от леопардите ми, или приятелите ми, ще те убия. Не искам да плачеш по-късно и казваш, че не си разбрах. Защото ако си си го заслужил, ще те застрелям без значение дали ме молиш или не.

-Но кой решава дали съм го заслужил? - попита той.

-Аз.

Той се вгледа в мен все едно не бе сигурен дали бе по-безопасно с или без мен. Гледах да го да обмисля и не почувствах нищо, дори съжаление. Защото Гил бе лисица бе пречка. В битка той бе проклета жертва очакваща да стане. Бях достатъчно цивилизована да му дам защита, когато поиска, но не достатъчно цивилизована да платя с кръвта на тези, на които държа. В тази момент знаех, че не бях социопат, защото ако бях, щях да му сритам задника през вратата. Ох, по дяволите, бих го застреляла и спестя на всички мъката. Вместо това му предложих ръка и го дръпнах на крака.

-Разбираш ли правилата? - попитах.

-Разбирам. - прошепна той.

-Ще живееш ли по тях?

Той кимна леко.

-Ще умреш ли по тях?

Той си пое накъсано дъх, после отново кимна.

Усмихнах се и знаех, че не е стигнало до очите ми.

-Тогава добре дошъл в клуба и си дръж главата ниско. Имаме малко работа тази вечер. Можеш и ти да дойдеш.

Дори и аз не бях сигурна дали това е покана или заплаха.

47

Все още имаше следи от светлина в небето като тънка златна панделка, блестяща срещу натиска на мрачните, мрачни облаци, когато паркирахме в задната част на Цирка на прокълнатите. Задният гараж бе за служители. Бе тъмен, празен, дори не малко атрактивен както този отпред, дето бе като карнавал. Шофирах покрай ярката светлина и драматични постери без да ги погледна и за секунда.

-Да не би клоуните да имат зъби? - попита Калеб.

Докато не попита, не осъзнах, че никой от тях не е бил преди в Цирка. Освободих колана си и се обърнах назад, така че да го видя на средната седалка. Той седеше притиснат към стената с широките рамене на Мърл притискайки го. Натаниел бе от другата страна на Мърл. Чери и Зейн седяха на задните места с Гил. Мика седеше отпред с мен. Докато не знаехме, че къщата ми е безопасна от изстрели, държахме всички заедно. Рафаел бе пратил два нови бодигарда, но те пристигнаха точно когато тръгнахме и не исках да карам никой от джипа да се мести. Те ни последваха, не щастливи, но приемащи заповеди, което бе добре.

Отговорих на въпроса на Калеб.

-Да, големите блестящи клоуни отгоре на надписа имат зъби.

-Видях постер за вдигане на зомбита. Ти ли правиш това? - попита Мърл.

Поклатих глава.

-Не вярвам в използването на дадената от Господ дарба за забавлява.

-Нямах намерение да те обиждам. - каза той.

Свих рамене.

-Съжалявам, малко съм чувствителна за подобни неща. Не одобрявам много неща, които някой от познатите ми аниматори правят за пари.

-Те също вдигаш мъртвите за пари. - каза Калеб.

Кимнах.

-Да, но съм отказвала повече пари отколкото съм приемала.

-Отказвала, защо? - попита той.

Свих рамене.

-Местни богаташ, който иска да направи партито си за Хелолуин в гробище, така че да вдигне зомби в полунощ. Или мъж, който бе предложил милион, ако мога да вдигна Мерилин Морно и да гарантирам, че тя ще направи всичко, което той поиска за вечерта - изтръпнах. - Казах на онзи, че ако чуя слух, че е накарал някой да свърши работата, ще вкарам задника му в затвора.

Очите на Калеб малко се разшириха. Мисля, че го шокирах. Добре е да се знае, че мога.

-Имаш дълбок морал. - каза Мърл, тонът на гласа му бе като че ли изненадан.

-Моя собствена версия за него, да.

-Държиш на правилата си без значение какво? - Мърл го направи на въпрос.

Кимнах.

-През повечето време.

-Какво те кара да пренебрегнеш собственият си морален код?

-Да наранят хората ми, оцеляване, обичайното.

Очите на Мърл се фиксираха върху Мика, седящ до мен. Бе кратък момент. Ако не гледах директно към него, щях да го пропусна.

-Какво? - попитах, гледайки от единия към другия.

Мърл отговори:

-Звучиш много като Мика.

-Караш го да звучи като нещо лошо. - казах.

Той поклати глава.

-Не е лошо нещо, Анита, въобще не е лошо, просто неочаквано.

-Все още не звучиш напълно щастлив от това. - казах.

-Мърл се тревожи твърде много. - каза Мика.