Окованият нарцис

Бях спала почти четири дни и все пак бях изморена, невероятно изморена. Не бях сигурна дали беше психически, повече, сякаш бях надхвърлила капацитета на ума си, чувствата си. Бях изцедена.

-Нека да поспим.

Той свали потника си без да продума, изрита обувките си, свали си чорапите и започна да разпуска косата си. Знаех, че това ще отнеме време, така че отидох в банята, докато той свърши. Беше минало доста време, от както бях виждала банята на Жан-Клод, с черната вана, която беше достатъчно голяма за малка оргия. Сребърният лебед, от който идва водата ми напомняше за фонтан. Но без вана тази вечер. Просто исках да заспя и да забравя. Да забравя Всичко.

Разбира се, не свалих дънките и ризата, които Натаниел бе избрал за мен, въпреки че беше примамливо и удобно да спя без риза. Не можех да спя с дънки, просто не е удобно. По дяволите, защо трябва малките неща да са толкова важни в нощта, когато всички големи неща, са отишли по дяволите.

На вратата се почука.

-Ще изляза след минутка, Натаниел.

-Джейсън е.

-Какво искаш.

-Жан-Клод каза ли ти, че ще си легна с теб тази нощ?

-Спомена го.

-Също ме изпрати с пижама за теб. Той се сети, че не си донесла нищо за през нощта. Това ме доведе до вратата и я отворих. Джейсън стоеше там в чифт сини копринени боксерки, достатъчно широки да бъдат приети като спално бельо. Джейсън , оставен на собствените си възможности, носи мъжки бикини, или по-малко, в леглото.

Той държеше сгънат червен сатен. Поех го и го оставих да се плъзне през ръцете ми. Всъщност беше от две части, широк потник с тънки презрамки и чифт шорти. Беше очевидно, че е дамско бельо.

-Той каза да ти кажа ,” че можеш да имаш всичко, от което се нуждаеш”, край на цитата. - изрицитира Джейсън.

Въздъхнах.

-Благодаря ти Джейсън, ще се оправя. - Затворих вратата без да чакам да ми отговаря. Потника, който изглеждаше свободен, всъщност прилепна доста плътно към гърдите ми. Със сигурност ще разберете дали ми е студено или не. Шортите бяха отрязани толкова високо, че страните почти докосваха колана на шортите. Успяваше да покрие всичко и все пак не оставяше много на въображението. Дамско бельо, замислено по най-добрият начин, предполагам.

Отворих вратата и изключих лампата на банята, докато излизах. Джейсън вече бе завит под завивките от дясната страна. Натаниел все още седеше от другата. Той се изправи, когато влязох, спуснатата му коса се развяваше около него, като жива завеса.

-Мой ред - каза той меко, включи светлината в банята и затвори вратата.

-Изглеждаш прекрасно - каза Джейсън.

-Без комплименти Джейсън. Достатъчно ми е неудобно в това дамско бельо.

-Тогава го свали.

Намръщих се.

Той потупа леглото до себе си, хилейки ми се.

-Ела в леглото.

-Ядосай ме достатъчно и ще те изпратя обратно в стаята ти.

-Жан-Клод ми каза да остана тук днес.

-Мога да настоявам. - Имах пистолета си върху купа от сгънатите ми дрехи, скрит под единият ръкав.

-Ако щеше да ме застреляш, само защото те дразня, щях да съм мъртъв от много време. -Моля те, Джейсън, имах наистина тежка нощ. Моля те, просто се дръж прилично, само веднъж.

Той вдигна ръката си в Бой-Скаут поздрав.

-Няма да хапя, обещавам.

Това ме накара да се сетя за Мика и се изчервих, което беше по-притеснително при тези обстоятелства.

Очите на Джейсън се разшириха.

-Това е най-добрата реакция, която някога съм получавал от теб. Трябва да съм ти напомнил нещо.

-Напомни ми нещо притеснително, това е всичко.

Вече не се хилеше, просто се усмихваше.

-Знаех си, че не е заради мен.

-Няма да утешавам и твоето его, Джейсън, ще трябва да се погрижиш за себе си. -Винаги го правя. - Усмивката повяхна, остана сериозен. Със русата си коса и сини очи изглеждаше някак неземно срещу цялата черна коприна, сякаш се нуждаеше от различен цвят, за да рамкира най-добрите му преимущества. Разбира се, леглото не беше предназначено да рамкира него, беше за да изтъква Жан-Клод.

Мисълта беше достатъчна. Усетих го в ковчега му, усетих го да умира за света, отиде там, където вампирите отиват за през деня. Усетих го толкова дистанциран, неспособен да ме държи или да ми помогне, накара ме да се чувствам студена и дори сякаш са ми отрязали котвата.

Облегнах се срещу тежкият черешов дървен стълб на леглото, с дланта върху него. Но дланите ми не бяха достатъчно големи за да обградят дървото. Беше голямо легло, с царски размери.

-Какво не е наред Анита?

Поклатих глава.

-Не искам да говоря за това.

-Съжалявам. Ще бъда добър. Обещавам.

-Без повече дразнене? - попитах.

Той се опита да остане сериозен, но усмивката си пролича.

-Бих ти казал без повече дразнене, ако мислех, че ще успея да го преживея, но ще ти обещая, че няма да те дразня повече днес. Как ти се струва?

Трябваше да се усмихна.

-Честно, предполагам. - Седнах на края на леглото.

-Изглеждаш загубена тази вечер - каза той.

Беше прекалено близо до това, което си мислех, обърнах се и го погледнах.

-Толкова ли е очевидно?

-Само за някой, който те познава.

-Толкова добре ли ме познаваш Джейсън?

-Понякога. А понякога тотално ме объркваш.