Окованият нарцис

-Няколко седмици. Но дори след като получиш контрол, ще трябва да си внимателна около тези, които предизвикват повече похотта ти. Те ще карат глада да гори като бесен огън във вените ти. Това не е срамно.

-Така казваш ти.

Той държеше лицето ми между дланите си.

-ma petite, минали са четири стотин години, откакто за първи път се събудих с яростният плам в мен, но помня. Всички тези години и все още помня повика за плът, който беше почти толкова лош, колкото повикът за кръв.

Държах китките му, притиснах ръцете му към лицето си.

-Изплашена съм.

-Разбира се, че си. Трябва да бъдеш. Но аз ще ти помогна през това. Ще бъда твоят водач. Може да премине след няколко дни или да идва и да си отива, просто не знам това. Но ще ти помогна през това, каквото и да се случи.

Натаниел зави към „Циркът на прокълнатите”, паркира до черната врата. Все още беше тъмно, когато излезнахме, но във въздуха се усещаше наближаващият изгрев. Можеш да вкусиш идващата сутрин на върха на езика си.

Джейсън отвори външната врата, сякаш ни очакваше. Вероятно така беше. Жан-Клод побърза покрай него на вратата към стълбите. Ние го последвахме, но Жан-Клод извика през рамо:

-Трябва да се изкъпя преди изгрева. - С това ни остави, бягащ в размазано движение. Останалите от нас ходеха спокойно надолу по стълбите, способни бяхме да ходим и тримата един до друг, защото никой от нас не беше голям.

-Как се чувстваш? - попита Джейсън.

Свих рамене.

-Доста излекувана.

-Изглеждаш шокирана.

Свих рамене отново.

-Добре, разбирам намеци. Не искаш да говориш за това.

-Не, не искам.

Джейсън погледна към Натаниел.

-Ще останеш ли за нощта?

-Ще остана ли? - Знаех че въпроса беше директно към мен.

-Сигурно, може би ще трябва да ме закараш в къщи утре или по-късно днес.

-Да, оставам.

-Тогава може да спиш с мен. Добре е да се знае, че леглото е достатъчно голямо и не се виждат много посетители.

Погледнах към Джейсън.

-Жан-Клод да не е ограничил социалните ти дейности?

Той се засмя.

-Не, не този, но жените, които идват тук, са вампири с каприз. Те искат да спят в легло под земята в Цирка на прокълнатите. Те не искат мен, те искат домашният любимец на Жан-Клод.

-Не мислех. . . - спрях се, защото разбрах, че беше обида.

-Давай напред и го кажи.

-Не мислех че си придирчив - казах.

-Не бях, когато за пръв път бях тук. Но след това, просто не искам да съм с някой, който просто ме иска, така че да може да се похвали на приятелките си, че спи с превръщач или, че спи, където вампирите спят. Няма значение колко добро е чувството за няколко минути, това все пак ме кара да се чувствам, сякаш идват да видят един каприз.

Плъзнах ръката си през неговата, стиснах дланта му.

-Не оставяй никой да те кара да се чувстваш така, Джейсън. Ти не си каприз.

Той потупа ръката ми.

-Виж кой го казва.

Дръпнах се от него.

-Какво трябва да означава това?

-Нищо, съжалявам, че го казах.

-Не, искам да обясниш.

Той въздъхна и побърза надолу по стълбите, но аз бях с Найките и можех да го настигна. Натаниел ни последна на няколко крачки отзад, без да казва дума.

-Обясни, Джейсън.

-Ти мразиш чудовищата. Мразиш да бъдеш различна.

-Това не е истина.

-Ти приемаш, че си различна, но не ти харесва.

Отворих устата си да споря с него, но трябваше да се спра, трябваше да помисля. Той беше ли прав? Беше ли? Мразех ли да бъда различна? Мразех ли чудовищата, защото те са различни?

-Може би си прав.

Той погледна назад, очите широки.

-Анита Блейк приема, че може би греши? Боже!

Опитах да му се намръщя, но можех да усетя краищата на усмивката, които развалиха ефекта.

-Ще трябва да свикна да бъда едно от чудовищата, или поне така чух.

Очите му станаха сериозни.

-Наистина ли ще станеш леопард?

-Ще разберем, нали.

-Добре ли си с това?

Беше мой ред да се засмея, но звукът беше горчив.

-Не, не съм добре с това, но вредата е направена. Не мога да го променя.

-Фатализъм - каза той.

-Практичност - отвърнах.

-Същото.

-Не е.

Джейсън просто погледна покрай мен към Натаниел, който се опитваше да бъде тих, няколко стъпки зад нас.

-Как се чувстваш за това, че тя ще стане леопард?

-Мисля, че ще задържа чувствата си за себе си.

-Щастлив си за това, нали? - И имаше край на враждебност в гласа му.

-Не, не съм.

-Ще я запазиш като своя Нимир-Ра сега.

-Може би.

-Това не те ли прави щастлив?

-Спри Джейсън. Ричард ми каза за малката си теория за това, че Грегорий ме е заразил нарочно.

-Ти си говорила с Ричард? - Той го направи на въпрос.

-За нещастие.

-Тогава знаеш какво се е случило.

-За това, че вие сте отвлекли Грегорий, да. Дори говорих с Яков по телефона.

Джейсън изглеждаше изненадан.

-Какво му каза?

-Грегорий умира, Яков умира.

-Яков иска да бъде Улфик.

-Обсъдихме също и това - казах.

-Какво каза той?

-Няма да предизвиква Ричард, докато не мине пълнолунието този месец. По-добре помогни на Силви, защото това означава, че той ще я победи през следващите две седмици.

-Защо ще чака пълнолунието?

-Защото му казах, че ще го убия, ако не го направи.

-Не може да подкопаваш властта на Ричард така.

-Не се нуждая, Джейсън, той е толкова добър в тази работа и сам.