Окованият нарцис

Винаги съм се чувствала некомфортно, когато хората са готови да поставят моята сигурност за сметка на тяхната. Наистина не ми бе удобно с бодигардове, но, какво по дяволите? Подадох им ръка. Те си размениха погледи, после взеха ръката ми. Игор ме докосна сякаш се боеше, че ще се счупя, а Клаудия се опита да ме стисне достатъчно сила, че да заплача. Не го направих. Усмихнах й се с удоволствие, защото знаех, че няма наистина да ме нарани. Тя искаше да види дали ще се сгърча. Доволната ми усмивка я изненада, но тя пусна ръката ми. Ръката ми наистина болеше малко и ако оздравителните ми сили не бяха силни, щях да съм посинея на сутринта. Мамка му. Рафаел се обърна към някой от плъховете си, давайки инструкции, оставяйки се маса с двамата бодигардове.

- Игор истинското ти име ли е? - попитах.

- Прякор.

- Какво е истинското ти име?

Той се усмихна и поклати отрицателно глава.

- Какво би било по-зле от Игор? - попитах.

Той се усмихна по-широко хилейки се.

- Искаш ли да знаеш?

Накара ме да се усмихна и част от тежестта в гърдите ми се отиде. Почти би си помислил човек, че се радвам да имам собствени бодигардове. Е, не и аз. Нямах нужда от никакви бодигардове. На-вероятно нямаше да са ми нужни, но екстра мускулите са като екстра амунициите. Ако ти потрябват, по-добре да ги имаш, ако не ти трябват, винаги може да се върнат в кутията.

Истината бе, че се чувствах повече защитнически към леопардите си, отколкото защитена от тях. Тъжно, но истина. И не се доверявах напълно на Мърл, или Ноа, или Мика. Той криеше неща от мен и не ми харесваше. Някой жени никога не са доволни. Рафаел се отдалечи от хората си, давайки им инструкции със спокоен глас. Мика се придвижи по-близо до мен с Мърл и Ноа на много внимателно разстояние. Погледнах Мика и изведнъж не можех да стоя толкова близо до него и да не го докосна. Протегнах ръка към него, очите му се разшириха, но все пак взе ръката ми. Ръката му се плъзна над моята в играта на пулсиращи топли вълни, който почти ме оставиха без дъх. Видях подобна реакция и на неговото лице. Какво ставаше? Отдръпнах ръката си от него и бе като да я извадя от разтопено тофу, толкова лепкаво.

Погледнах само, за да разбера, че с изключение на Клаудия и Игор, бяхме заобиколени от леопарди, неговите и моите. В мига, в който срещнах очите на Натаниел, силата премина през мен. Обърнах се от него към Чери и бледите й очи се разшириха. Силата бе толкова много, че бе като да се опитваш да дишаш през течност, сякаш болеше въздуха да остане долу. Силата премина между мен и Зейн, Вивиан и Калеб, който бяха следващите в кръга. Калеб, който не харесвах особено. Но докато търсех лицето му, силата премина между нас както бе направила с останалите.

Той се сви, с ръце на гърдите, сякаш е почувствал удар там. Гласът му бе странен:

- Какво правиш?

- Тя е Нимир-Ра. - каза Мика.

Обърнах се към нето, но при обръщането срещнах първо погледа първо погледа на Ноа. Силата премина между мен и този непознат, и страх се появи на лицето му. Бях странно спокойна; чувствах го правилно, добре. Джина се премести по-близо до Мърл и това привлече погледа ми. Силата премина през нея от мен. Бяхме като някакъв огромен кръг от енергия, споделяйки, плувайки, растейки. Сълзи се появиха на лицето на Джина; тя проплака нежно, притискайки се в ръката на Мърл. Срещнах погледа му последен, все едно така трябваше и той се опита да се извърне, но не бе свързано с очите, а ставаше дума за вниманието ми към него. Силата, моята сила, моя звяр, го забеляза.

Силата се изля през него, когато се бори с нея. Опита се да се защити, но не можеше да се защити от това. Не бе това, че бях достатъчно сила да го накарам. Не се опитах да го притисна. Бе повече като че силата го разпозна и нещо, може би неговия звяр, отговори на силата. Бавно обърна погледа си към мен и погледът на лицето му бе болезнен. Не болеше, бе топло, приятно и плашещо.

Силата растеше, стеснявайки се и стеснявайки си, докато не изпълни въздуха около нас. Клаудия каза:

- Какво по дяволите правиш?

- Свързване. - каза Рафаел, докато издърпваше двата плъхолака от кръга ни.

В секундата, когато ги нямаше, кръгът се стесни и бе като налягането на буря; ушите ми щяха да изпукат, докато напрежението във въздуха се променяше.

Мика застана пред мен. Другите образуваха кръг около нас сякаш някой им бе казал хореографията. Гледахме се един друг и протегнахме ръка един към друг. Бе трудно да се придвижа напред, сякаш въздухът бе солиден и трябваше да си проправим път през него. Пръстите ни се докоснаха и ръцете ни се преплетоха, бързо, лесно, като риба изскачаща от водата във въздуха. Преплетохме се, ръцете ни, телата ни напълно се докосваха, сякаш можехме да влезем в тялото на другия като през отворена врата. Устата му покри моята и силата бе там, дишаща, пулсираща, гореща срещу устните ми. Опитах се да бъда изплашена. Опитах се да отстъпа назад, но не исках. Сякаш част от мен, която дори не знаех, че съществува, командваше и никакъв здрав разум или съмнения, можеха да я спрат.