Окованият нарцис

- Имаш правото да откажеш да отстъпиш. - каза Силви.

Погледнах Ричард.

- Имаш това право.

Лицето му, гласът му, бе неутрален когато го каза. Не можех да кажа дали е щастлив или тъжен от идеята.

- Какво става ако откажа?

- Трябва да защитиш правото си да бъдеш лупа, или се биеш един-на-един битка с всяка доминираща, която иска работата... - и той спря тук.

Силви го погледна, но Якоб бе този който довърши:

- Или може да докажеш, че си достатъчно лупа да продължиш работата чрез помазване на трона.

Просто го погледнах и свих рамене.

- Помазване на трона... какво значи това?

- Чукаш Улфрик на трона пред всички ни.

Вече поклащах глава.

- Някак си не мисля, че нито Ричард или аз сме за публичен секс.

- Малко по-сложно е от това. - каза Ричард.

Той ме погледна и имаше толкова много неща в очите му - гняв, болка - че бе болезнено да издържа на погледа му.

- Сексът не е достатъчен. Трябва да имаме мистична връзка между зверовете си - той замлъкна и помислих, че е свършил,но не бе. - Каквато ти имаш със своя Нимир-Радж. Гледахме се един друг. Не можех да измисля нищо добра да кажа, но трябваше да кажа нещо.

- Съжалявам.

Гласът ми бе нежен, почти тъжен.

- Не се извинявай. - каза той.

- Защо не?

- Не е твоя вината, а моя.

Това ме накара да обърна очи към него.

- Как така?

- Трябваше да знам, че имаш подобна връзка с твоя партньор. По-силна си като човек, отколкото повече истински лупи.

Погледнах го.

- Какви казваш, Ричард? Че искаш да можеше да ме направиш една от вас, докато още имаше шанс?

Той снижи очи, сякаш не можеше да понесе да видя изражението му повече.

Приближих се, достатъчно да го докосна, достатъчно, че вибриращата му енергия премина през кожата ми. Накара ме да изтръпна. Но почувствах нещо друго, нещо, което никога не съм чувствала преди, не с Ричард.

Звярът ми се плъзна по кожата и протегна като игриво коте да удари силата на Ричард. Енергиите ни се сблъскаха една срещу друга и почти можех да видя играта на цветове в главата си, като кремък и стомана един в друг, експерт по технически цветове.

Чух Ричард да си поема дъх, очите му бяха много разширени. Гласът му бе дрезгав, почти като че се дави.

- Направи ли го нарочно?

Поклатих глава. Не си вярвах да говоря. Искрите утихнаха и бе все едно се облягам на почти солидна стена от сила, неговата и моята, все едно можех да се облегна на тази енергия и това от само себе си щеше да ни задържи от докосване. Накрая открих гласа си, но бе шепот:

- Какво стана?

- Бракът на белезите, мисля. - каза той, гласът му бе също толкова мек.

Толкова много исках да се протегна през тази енергия и да го докосна, да видя дали зверовете ще се търкат един в друг както направиха за Мика и мен. Знаех, че е смешно, той бе вълк, както изглежда аз съм леопард, така че зверовете ни няма да се разпознаят. Но толкова дълго обичах Ричард и бяхме свързани помежду си чрез белезите на Жан-Клод и аз носих частица от звяра му в себе си. Трябваше да знам. Трябваше да знам дали можех да имам с Ричард, това което имах с Мика.

Ръката ми се придвижи и бе като да се буташ в електрическа вдлъбнатина. Енергията бе толкова силна, че премина през кожата ми. Протягах се за рамото му, приятно неутрално място да докоснеш някой, когато той се извърна настрани на трона и изведнъж седеше прав до него. Придвижи се толкова бързо, че не можех да го проследя с очи. Видях началото на движението и края, но средата - мигнах и го изпуснах.

- Не, Анита - каза той, - не, ако не можем никога да се докоснем отново, не искам да чувствам твоя звяр. Може да не сме същото животно, но ще бъде повече отколкото някога е имало между нас. Няма да го понеса.

Оставих ръката ми да се спусне и се отдръпнах достатъчно от трона, за да се върна на мястото си. Нямаше да се извиня отново, но го исках. Исках да плача и за двама ни, или крещя. Знам, че вселената има чувство за ирония и понякога ти се напомня колко садистична може да бъде.

Най-накрая приех косматата му страна, защото имах моя собствена. Можех да бъда почти перфектната любима на Ричард, най-накрая и не можехме никога повече да се докоснем.

24

Ричард седеше отново на трона си и аз стоях достатъчно назад, за да се чувства сигурен. Рафаел, Мика и Рийс се бяха придвижили зад мен, полу-кръг от крале зад гърба си. Би трябвало да ме накара да се чувствам сигурно. Но не. Бях уморена, толкова ужасно уморена, толкова ужасно тъжна. Дори с Мика до себе си, не можех да спра да гледам Ричард, не можех да спра да се чудя, „ами ако”. Ох, знам, никога нямаше да му позволя да ме направи върколак нарочно, но малка част от мен се чудеше. Но казах на тази малка част да млъкне и се заех за работа.

- Искам Грегъри обратно невредим. Как да направя това според ликойския закон? Ричард каза:

- Якоб.

Тази една дума прозвуча толкова уморено, колкото се чувствах.

Якоб пристъпи напред, очевидно доволен от себе си:

- Леопардът ти е тук на нашите земи и не направихме нищо, за да скрием миризмата му. Ако можеш да го проследиш, може да го прибереш у дома.

Погледнах го в очите.

- Трябва да проследя следата му като куче?