Окованият нарцис

Ричард задържа главата на Грегъри между ръцете си като ваза и Грегъри се бори по-силно, крещейки през превръзката. Но Ричард го задържа здраво, докато прокарах внимателно ножа между плата и косата на Грегъри. Един бърз прорез надолу и превръзката лесно падна от кожата, но бе стегната толкова дълго, че Ричард трябваше да я махне.

Грегъри примигна на светлината, видя Ричард и изкрещя още повече. Нещо умря на лицето на Ричард, когато той го направи, сякаш бе убило нещо в нещо, да има някой толкова ужасен от него.

Застанах напред, поставяйки ръка внимателно на купчината кости и гледах как очите на Грегъри най-накрая ме видяха. Той спря да крещи, но не изглеждаше достатъчно облекчен. Издърпах плата от устата му и тя се отскубна взимайки част от кожата му със себе си. Той бавно раздвижи устата си и по някаква странна причина ми напомни на сцена от Магьосника от Оз, когато Дороти постави масло в челюстта на Тенекиения човек, след като бе ръждясал. Картината трябваше да ме накара да се усмихна, но не. Имаше ключалки на веригите около всеки негов крайник. Ричард изпълзя около мен, оставяйки ме да седя, където Грегъри ще ме вижда. Отново и отново казвах:

- Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред.

Той не можеше да ме чува, но бе най-доброто, което знаех как да направя.

Ричард счупи ключалката на едната му китка и болка се показа на лицето на Грегъри, сякаш болеше за ръката му изобщо да мърда. Ричард освободи и двете китки и тогава бавно започна да освобождава тялото на Грегъри.

Грегъри изкрещя, но този път не от страх или болка. Опитах се да го залюлея, но изглежда изобщо да мърда го болеше. Отне и на двама ни да се размърдаме, за да го освободим достатъчно да легне на коляното ми. Никога нямаше да може да изкачи стълбата.

Извивките на ръцете му бяха покрити със следи от игли; никоя не бе зараснала.

- Следите от игли, защо не са излекувани?

- Сребърни игли в директен контакт с вената. Успокоително да поддържа адреналина в норма, за да не се промени, но не достатъчно, че да не чувства или знае къде е и какво се случва. Така го правеше Рейна.

- Така ги завързваше и точно каквото използваше върху тях. Как Якоб знае за това? -попитах.

- Един от хората ми им е казал. - каза Ричард.

Остана на колена вместо да седи прегърбен. Лицето му бе спокойно, почти спокойно.

- Искам ги тук долу. Който и да е помогнал на Якоб. Който и да е поставил тези проклети тапи за уши. Искам ги тук долу.

Той обърна тези спокойни очи към мен и видях гневът под това спокойствие.

- Как можеш да направиш това на някой? Как може да поставиш тези неща в ушите им? Можеш ли да направиш всичко това на някой?

Помислих за това, наистина помислих. Бях гневна, болеше ме. Исках да накажа някой, но...

- Не, не, мога да ги застрелям, да ги убия, но не мога да направя това.

- Нито пък аз. - каза той.

- Знаеше, че Грегъри е в oubliette, но не си знаел какво са му причинили, нали?

Той поклати глава, коленичещ над костите, все още гледащ надолу към кървавата тапа за уши, сякаш криеше отговори на въпроси, твърде трудни да бъдат попитани гласно.

- Якоб знаеше.

- Ти си Улфрик, Ричард, трябва да знаеш какво е направено от името на глутницата ти.

Гневът се появи толкова топъл и стягащ, че изпълни малката пещера като вода на ръба на закипяване. Грегъри изскимтя и погледна Ричард с изплашени очи.

- Знам, Анита, знам.

- Значи няма да пратиш Якоб тук долу?

- Ще го направя, но не така. Може да остане тук долу, но не окован, не измъчван -Ричард се огледа около малкото място. - Да бъдеш тук е достатъчно мъчение.

Дори не се опитах да споря за това.

- Ами тези, който са му помогнали?

Ричард ме погледна.

- Ще открия кой му е помогнал.

- Тогава какво?

Той затвори очи и не ме погледна, докато не отвори ръката си и видях проблясъка на кръв, да осъзная, че притискаше сребърния край към дланта си. Издърпа го и се вгледа в светлия проблясък на кръвта.

- Ти просто ще продължиш да притискаш, нали така, Анита.

- Глутницата те познава достатъчно добре, Ричард. Те знаят, че не желаеш никой да бъде слаган тук долу, особено след всичко извършено от Рейна. Правейки всичко това е предизвикателство срещу авторитета ти.

- Знам това.

- Не искам да се бия Ричард, но трябва да ги накажеш за това. Ако не го направиш, ще изгубиш повече влияние от Якоб. Дори ако го оставиш тук долу, няма да промени нещата. Всички, който са докоснали това трябва да страдат.

- Не си гневна сега - каза той и изглеждаше озадачен. - Мислех, че искаш отмъщение, но изглеждаш спокойна сега.

- Искам отмъщение, но си прав, не мога да причиня това на никой и не мога да заповядам да направят това, което не мога да направя сама. Просто правило, което имам. Но глутницата е каша и ако не спреш лавината и предотвратиш гражданска война, върколак срещу върколак, трябва да си твърд. Трябва да бъдеш ясен, че това е недопустимо.

- Не е. - каза той.

- Има само един начин да знаят това, Ричард.

- Наказание. - каза той и накара думата да прозвучи като проклятие.

- Да. - казах.