Окованият нарцис

- Единственият човек с когото се състезавам съм аз, Ричард и ще си падна в очите, ако те оставя, или някой друг са слезе в дупката. Грегъри е мое момче, не твое, аз трябва да го спася.

- Ти вече го спаси, Анита. Няма значение кой ще влезе в дупката.

Почти се усмихнах, но не сякаш ми е забавно.

- Дай ми фенера, моля те, Ричард. Не мога да ти го обясня.

- Твоят Нимир Радж, разбира го? - Гнева гореше срещу кожата ми, като рояк пчели. Почти болеше.

Намръщих му се.

- Питай го сам, сега ми дай фенерчето. - ако ми се ядосаш, не ми отнема много време да се ядосам и аз.

- Искам да бъда твоят Улфик, Анита, твоят тип, каквото и, по дяволите, да означава това. Защо не ме оставиш да бъда... - той спря да говори и извърна поглед.

- Мъж. Това ли щеше да кажеш?

Той погледна обратно към мен и кимна.

- Виж, ако продължим да се срещаме, или каквото и да правим, трябва да се разберем за нещо. Егото вече ти не е мой проблем. Не бъди мъж за мен, Ричард, бъди човекът от когото се нуждая. Не трябва да си по - голям и по - смел от мен, за да бъдеш мъж. Имам мъже приятели, които прекарват по - голямата част от времето си, опитвайки се да докажат, че са по - големи, с по - големи топки от мен. Не ми е нужно това от теб.

- Какво ако ми е нужно да съм по - смел от теб, за себе си, а не заради теб?

Помислих за секунда, две и казах.

- Не се страхуваш да слезеш долу в шахтата, нали?

- Не искам да слизам и не искам да виждам какво са направили на Грегъри, но не съм изплашен колкото теб, не.

- Тогава не те прави по - смел от мен да слезеш в дупката, не е ли така? Защото няма да ти струва нищо да слезеш долу.

Той се наведе много, много близо до ухото ми, тогава вдъхна звука срещу кожата ми.

- Както няма да ти струва нищо до убиеш Якоб за мен.

Настръхнах до него, тогава се обърнах, опитах се да задържа шока от лицето ми.

- Знаех, че това е, за което си мислиш от момента, в който те видях до го гледаш - каза Ричард.

- Ще ме оставиш да го направя? - попитах, гласът ми мек, но не мек колкото неговият.

- Не знам още. Но не са ли доводите ти, че на теб няма да ти коства нищо, докато на мен много?

Гледахме се един друг. Накрая кимнах.

Той се усмихна.

- Тогава ме остави да влезя в шибаната дупка.

- Кога започна да използваш думата с „Ш”

- Докато беше далеч. Мисля че ми липсваше да я чувам. - той внезапно ми се ухили, светла усмивка сред тъмнината.

Не можех да не отвърна на усмивката му. Коленичила до ужасяващият черен отвор, страхът плътен на езика ми, гневът му все още яздеше въздуха помежду ни и се усмихвахме на един друг.

- Ще те пусна първи да влезеш в дупката - казах.

Усмивката се разшири, докато не изпълни очите му, дори под светлината на звездите можех да видя блясъка на развеселението.

- Добре.

Наведох се към него и бързо го целунах. Прекалено бързо за силата да се придвижи през нас, прекалено бързо, за да усетя вкуса на кръв в устата му, прекалено бързо, за да открия дали зверовете ни ще преминат през телата ни. Целунах го просто защото исках, защото, мисля за пръв път и двамата бяхме готови на малък компромис. Дали ще е доста точно? Кой, по дяволите, може да знае? Но се надявах. За пръв път от много време, истински се надявах. Без надежда любовта умира и част от теб с нея. Не знаех какво ще означава за мен и Мика това че имах надежди за мен и Ричард. Говорим отворено за споделяне, но не знаех каква част е била за пред публиката и колко бе истинско. Но точно в тази секунда не ме интересуваше, улових тази позитивна емоция за себе си и задържах. По - късно, по - късно ще се тревожим за другите неща. Оставих Ричард да слезе първи, но аз все пак слизам и исках тази малка топла надежда в гърдите си освен страха.

27

Тежестта на Ричард накара въжето да го стегне около ръцете му. Остави фенера на каишката около китката му. Наблюдавах как купа жълта светлина изчезва надолу в онзи ограничен мрак и осъзнах, че все още бях едва застанала на стълбата, главата ми още над земята.

Мика коленичи до дупката.

- Ще бъде добре. - каза той.

Преглътнах и го погледнах, знаейки, че очите ми са малко разширени.

- Знам. - но гласът ми се появи между дишанията.

- Наистина не трябва да правиш това - каза той, с нежен глас и толкова неутрален, колкото можеше да го направи.

Погледнах го.

- Не ми започвай и ти.

- Тогава по-добре да го настигнеш.

Гласът му бе по-малко неутрален, но не можех да разбера какъв точно тон бе.

Започнах да се катеря надолу по въжената стълба, движейки се бързо, ядосана. Не бях ядосана на Мика, не наистина. Бях ядосана на себе си. Гневът ме изпрати надолу в мрака, където светлината от фенерчето под мен изглеждаше много жълта и много звездна срещу земните стени.

Застанах там за секунда-две, гледайки твърдата земя. Погледнах бавно нагоре и видях Мика да гледа надолу от разстояние толкова голямо, че не можех да кажа какъв е цвета на очите или косата му. Знаех, че е той от формата на лицето и раменете му. Господи, колко дълбоко бе това?