Окованият нарцис

Освободих се и крещях,крещене, и някой друг крещеше.Беше Грегъри.За една увасяваща секунда отворих очи,заяото спомена беше толкова силен,немога да направя разлика мевру него и реалността.Но щом можех да виждам отново,той беше цял,крещящ на страна от мен,от споделения спомен.Защото това беше една от дарбите на Рейна,способността да споделяш ужаса.

Все още можех да усетя плътността на месо в устата си,вкуса на кръвта и други плътни неща.Изпълзях до парапета,избутах се нагоре и загубих всичко,което бях яла през деня. Някой дойде зад мен и аз сложих ръка,главата ми все още висеше в тъмнина през парапета -Не ме докосвай.

-Анита,Мърл е. Натаниел каза,че никой който е споделял...-той се поколеба-моменти със старата лупа неможе да те докосва.Аз не я познавах.Тя немове да те нарани чрез мен.

Държах главата си в ръце.Чувствах се скякаш ще се разпадна.

-Той е прав.

Хватката му около раменете ми беше колеблива,като думите му.Отблъснах се от парапета и света заплува Мърл ме хвана,задържа ме към гърдите си.

-Всичко е наред.

-Все още мога да усетя вкуса на месо и кръв и...О Боже!Боже!-изкрещях но не помогна не и за това.Мърл ме задържа към гърдите му,стегнато,ръцете ми от двете ми страни,в случай,че се опитам да се нараня.

Изкрещях безмълвно отново и отново,сякаш мога да изкрещя спомена извън мен.Всеки път, когато си поема дъх можех да чуя как Мърл шепти

- Всичко е наред,всичко е наред,Анита,всичко е наред.

Но не беше наред.Това което Рейна просто ми показа,никога няма да бъде наред.Мърл ме отнесе до банята и аз не протестирах.Калеб намокри кърпа и я постави на челото ми,без да каже и една дразнеща дума.Малко чудо,но не това от което се нуждаехме.

31

Рейна беше си отишла, избяга със смях, доволна от себе си. Боже, мразех тази жена.Вече я бях убила, не е, като да можех да и направя нещо друго, но исках . Исках да я боли ,като тя беше наранила толкова много други, но предполагам, че беше малко късно за това.

Д-р Лилиан светеше с малка светлина в очите ми и се опитваше да ме накара да следвам пръстите и. Явно не вършех достатъчно добре нещата, защото тя не беше щастлива.

-В шок си Анита, също и Грегъри Той беше в лек шок преди да започнеш, но дяволите да го вземат.

Премигнах и се опитах да се съсредоточа върху нея. Очите ми просто не можеха да се спрат на нищо, като че света трепереше, но в това нямаше смисъл. Може би аз бях тази, която трепереше? Не можех да кажа. Вкопчих се в завивката,която бяха поставили около мен,сгушена на белия ми диван, на фона на многоцветните възглавници, и не можех да се стопля.

-Какво искаш да кажеш, докторе?

-Казвам, че шансовете на Грегъри сега са по-лоши от 50-50.

Премигнах и се борех да я погледна, да срещна очите и, да мисля.

-Колко лоши?

-Седемдесет на тридесет, може би. Той е свит на верандата в одеяло, треперейки по-лошо от теб.

Поклатих глава, и изглежда не можех да спра. Затворих очи, насилих се да стоя за секунда неподвижно, за един удар на сърцето. Проговорих без да отварям очите си.

-Аз видях ... как се излекува Грегъри ... -Спрях и опитах отново.- Как е оцелял ... това, което тя направи с него?

-Можем да накараме всяка част от тялото ни да порасне наново като изключим обезглавяването, освен ако не е добавен огън в раната, за да я затвори.Не можем да излекуваме изгаряния, освен ако изгорената плът не е напълно отстранена, правейки нова рана. - Гласът и беше горчив, свиреп. Аз никога не съм я чувала толкова ядосана. Погледнах към нея.

-Какво не е наред с теб?

Лилиан погледна надолу, неискаше да срещне моите очи.

-Аз бях лекаря на повикване в нощта, в която направи това с Грегъри.Видях реалността, а не само спомена.

Поклатих глава, и трябваше да заровя брадичка в коленете си, за да спра движението. -Това не беше спомен с мунина, док, това е реално. Това е като ... като екшън филм на живо, но с мен във филма. - Прегърнах коленете си и отчаяно се опитах да не мисля, да не преразглеждам това, което бях преживяла. Всъщност имах малко късмет, че бях абсолютно празна. Дори съзнанието ми най-накрая намери нещо толкова ужасно, че да не може да се справи с него. По странен начин, беше успокояващо. Най-накрая намерих линия, която не можех да пресека.

-Ако се опитам да принудя Грегъри в животинска форма сега, най-вероятно ще го убие,- каза д-р Лилиан.

Зарових лицето си в коленете, криейки се. Говорих с устата забита срещу дебелите покривала.

-Не мога да опитам отново.

-Никой не иска отново да повикаш тази кучка.

-Анита.- Това беше Натаниел.

Не беше гласа му, който ме накара да погледна нагоре, беше богатия, горчив мирис на кафе. Открих го да държи моята чаша с бебе пингвин, пълна с прясно кафе. Беше много бледа,с много захар, много сметана; добро за шок. По дяволите,добро за всичко.