Окованият нарцис

-Това е последното предупреждение, което някога ще ти дам Ричард. Никога отново не докосвай някой от моите хора.

-Или какво? Ще ме убиеш? Не мисля че ще го направиш.

В този момент разбрах, че ако не съм готова да го убия, не притежавах заплаха. А аз наистина не исках да го убия, не и за това, не все още.

Дръпнах ножа от вратът му и го гледах как се отпуска, напрежението напускаше тялото му, ръката му все още в косата на Натаниел. Действах без да мисля и бях достатъчно бърза, че ножа проряза горната част на ръката му преди той да реагира. Отдръпна се, изправи се на крака и направи крачка назад, притискайки длан срещу кървящата рана. Прореза бе по-дълбок от колкото исках, защото бързах. Кръв потече между пръстите му. Джамил и Шанг Да влязоха още по-навътре в стаята.

Изправих се и издърпах Натаниел с мен, докато той дърпаше боксерките си, за да се покрие. Поставих френската врата зад нас.

-Никога няма да вдигаш ръка в гнева си срещу леопардите ми, Ричард, ти или някой от твоите вълци.

Джамил помогна на Ричард да притисна кърпата към раната. Шанг Да бе отишъл за д-р Лилиян.

-Би ти послужило за урок ако просто си тръгна и оставя теб и твоите леопарди да се погрижите за себе си.

-Ще оставиш Грегъри да оглушее завинаги или умре, защото сме се скарали? Той е в опасност защото ти не можеш да контролираш темперамента и вълците си.

-Вината е моя, правилно, всичко е по моя вина.

Просто го гледах, Натаниел зад мен, кървавият нож все още в ръката ми. Ричард се изсмя, но звукът звучеше повече болезнен от колкото щастлив.

-Провалих всичко тази вечер. - Изгледа ме, имаше нещо сурово на лицето му, което не беше свързано със звяра, а просто със способността да чувстваш. Гняв, болка толкова дълбока че бе като пропаст.

-Ще ти помогна да спасиш Грегъри, тъй като си права, вината е моя. Ще преглътна това - той вдигна наранената си ръка, докато Джамил все още я държеше - защото отново си права, аз нямам право да докосвам хората ти. Аз не бих те оставил да нараниш един от моите вълци.

Д-р Лилиян влезе, видя ситуацията и започна да се кара, че се държим като деца, които не могат да си играят заедно без да правят глупости.

-Ще са му нужни шевове, и двамата се засрамете.

Ричард се бе взрял над главата й, докато тя почистваше раната. Не мисля че гледаше мен, а по скоро Натаниел. Ревнуваше дълбоко, по начин по който не би трябвало. Какво му бе казал Жан Клод за ardeur и за Натаниел, и за това което направихме всички ние в цирка? Жан Клод нямаше наистина да излъже, но може да накара нещата да звучат по-зле, ако така му е удобно. Но за какво му е да кара Ричард да ревнува от Натаниел? За това, трябва да попита Жан Клод. Имам време докато зашият Ричард.

34

Жан Клод призна само, че е казал абсолютната истина, но допълни, че ако заради това мосю Зийман е ревнувал от Натаниел, то това не е толкова лошо.

-Той ще те споделя с мен, защото трябва, ще те споделя и с Мика, защото трябва, но и двамата сме алфи, доминиращи. Да те дели с някого като Натаниел, това е различно. -Променил си нещо в историята, което да представя Натаниел като по-голяма заплаха, нали?

-Не, ma petite, просто казах истината, без да пропускам нищо. Той не е много доволен и от Джейсън.

-Жан Клод, не можеш да причиняваш това на Ричард. Ще го подлудиш.

-Ще го подлуди достатъчно, може би, така че най-накрая да признае, че не може да живее без теб и най-накрая да се справи с мисълта за триумвирата ни.

-Ти макиавелски боклук, играеш си с него.

-Опитвам се да го накарам да направи, това което трябва да бъде направено, за да оцелеем. Ако е макиавелско, то така да бъде.

-Правиш нещата по-лоши. - казах.

-Не вярвам, че е така. Мисля, ma petite, че все още не разбираш мъжете. Много мъже ще се откажат от жена, ако не са щастливи с нея. Но остави друг мъж да изяви желанието си към нея и често откриват, че все още я искат.

-Ти и Мика не сте достатъчни като конкуренти?

-Както обясних, ние сме му равни. Натаниел е по-низш и това ще човърка гордостта му. -Не мисля, че Ричард има такъв вид унищожителна мъжка гордост.

-А аз мисля, че има много неща, които не знаеш за нашият Ричард.

-А ти ги знаеш?

-Аз съм, все пак, мъж, ma petite. Вярвам, че разбирам мъжката психика малко повече от теб.

Не можех да споря с това.

-Е, предупреди ме следващият път, преди да правиш някакви маневри. Можеше да убиеш един от двама ни.

Той въздъхна.

-Продължавам да подценявам упоритостта и на двама ви. Моите извинения за това. Подпрях чело на кухненската стена.

-Жан Клод...

-Да, ma petite?

Затворих очи.

-Кажи ми какво точно мисли Ричард за мен и Натаниел.

-Казах му абсолютната истина, ma petite, нищо повече, нищо по-малко.

Обърнах се, облягайки гръб на кухненската стена, поглеждайки към празната кухня. Ричард бе в банята, за да бъде зашит. Натаниел бе с другите леопарди. Дадох ясна заповед, че той не трябва да бъде оставян сам. Просто не бях в настроение за истинска битка между него и Ричард. Би било твърде... абсурдно и жалко.

-И какво точно означава, че си казал истината, нищо повече, нищо по-малко.

-Няма да ти хареса.