Окованият нарцис

-Не е ли точно това, което направи с Нимир-Радж? - гласът му беше много тих, много внимаваше да не звучи обвинително.

Би ми харесало да поспоря, но мразех да губя, а за това щях да загубя.

-Добре, разбирам какво имаш в предвид.

-Надявам се, Анита, надявам се. - Никога не използва името ми, освен ако нещата не са много зле. По дяволите.

-Знаеш ли, поне веднъж, би било приятно да имаме нормални проблеми.

-И какво, точно, е нормален проблем, ma petite.

Още една точка за Жан-Клод.

-Вече не знам.

-Звучиш уморена, ma petite.

-Има само няколко часа до изгрев слънце. Будна съм цяла нощ, така че да, уморена съм. - Просто признавайки го, изглежда го върна с пълна сила, потрих очи, което размаза сенките по пръстите и вероятно около очите ми. Нося грим толкова рядко, че често забравям, когато нося. Ричард се върна обратно в кухнята с бодигардите си и плъхолаците. Погледна ме и не беше приятелски поглед.

-Трябва да вървя - казах на Жан-Клод.

-Желаеш ли да говоря с Ричард?

-Не, мисля, че направи достатъчно поразии за една нощ.

-Исках само да помогна.

-Със сигурност си искал само да помогнеш.

-Мa petite.

-Да.

-Бъди внимателна и помни какво казах относно ardeur. Няма срам в него.

-Дори ти не вярваш в това - казах.

-Ах, разкри ме. Няма срам в храненето, ако се храниш веднага от човек, когото си избрала. Ако се бориш, тогава ще се намериш хранеща се от някой, когото не си избрала, на място, което не си избрала. Не мисля,че ще се наслаждаваш на това, ma petite.

Така или иначе бе прав.

-Ще говоря с теб утре, след като станеш. Не съм забравила Деймиън, знаеш го.

-Не съм си го помислял, ma petite. Ще очаквам обаждането ти.

Затворих без да казвам довиждане, може би защото бях ядосана и уплашена. Не само, че трябваше да се справям тази вечер с Ричард и да спасявам Грегъри, но утре сутрин когато се събудя, ardeur ще бъде там, чакащ. Има шанс, че няма да е, че ще го имам само за един ден, но не можех да разчитам на това. Трябваше да имам план за най-лошия сценарий. Най-лошият сценарий е утре да се събудя и да трябва да се нахраня, точно както тази сутрин. Големият въпрос бе от кого ще се нахраня и дали ще мога да живея със себе си след като го направя.

35

Мразя да съм будна в три часът сутринта. Времето в дълбината на сърцето на нощта, когато тялото се забавя, мозъка става по бавен и всичко което искаш да правиш е да спиш. Но имах обещания да удържа и мили да измина преди да мога да заспя. Или най-малко да извърша няколко чудеса преди да мога да си легна. Д-р Лилиан бе махнала системите от Грегъри, но все още беше обвит с юрган. Седеше на масата за пикник на двора* свил се между Зейн и Чери.

(двора* - задният двор).

Д-р Лилиан продължаваше да докосва Грегъри, да проверява пулса му, колко хидратирана е кожата му. Мръщеше се и бе ясно че не е щастлива. Натаниел стоеше до тях, оставяйки масата за пикник между него и Ричард. Ричард не се бе опитал да го нарани отново, всъщност го игнорираше напълно. Другите котки се бяха настанили до плъзгащите се стъклени врати. Двамата плъхолаци бодигардове, Клаудия и Игор, стояха от едната ми страна докато се облягах на парапета. Започнаха да ме следят след като Ричард излезе с превързаната си ръка и с Джамил и Шанг-Да зад гърба си. Силата на Ричард изпълваше лятната тъмнина като наближаваща буря, правейки гореща, влажна нощ, дори по-плътна от колкото бе и по-трудна за дишане. Мисля че бе натиска на силите му, гняв му, което накара плъхолаците да се държат като бодигарди. Опитах се да им кажа, че Ричард не би ме наранил, но Клаудия сви рамене и каза:

-Рафаел ни каза да те пазим и това е което ще направим.

-Дори ако ви кажа, че няма заплаха?

Отново сви рамене

-Бих казала, че си прекалено близо до него, за да не е повлияно мнението ти от нещо. Погледнах към Игор -Съгласен ли си с нея?

-Никога не споря с дама, особено такава която може да ме бие на борба.

Трудно бе да спориш с логиката на Игор, но това означава че придобих две високи, мускулести сенки и това ме дразнеше. Нито един от двамата не се интересуваше дали съм щастлива или не. Те следваха заповедите на Рафаел и моето желание не се броеше. Така че Ричард с неговите бодигардове и аз с моите бяхме в задният двор, изправени пред Стивън, който се бе съблякъл подготвен за превръщане. Ако се превърнеш докато носиш дрехи ще ги разкъсаш. Превръщачите или претърсват магазините за втора употреба , търсейки стари дрехи,които да носят, в нощта на пълнолунието или ходят голи.

Всички стояхме със силата на Ричард обгръщаща ни от всякъде. Енергията се натрупваше около нас като невидими светкавици проблясващи. Силата буквално пращеше, вдигайки косъмчетата на ръцете и по задната част на врата ми, като наежено куче. Джамил каза:

-Ричард...- но един поглед от Ричард го спря по средата на изречението му. Силата нарасна още малко, стискайки ни като гигантска ръка.

-Какво има, Ричард? Защо е тази показност на сила? - попитах.

Той се обърна към мен и гнева на лицето му ме накара да поискам до направя крачка назад, но не го направих. Останах където съм, но не без усилия.