Окованият нарцис

-Ох. - каза Крис и изведнъж изглеждаше много по-млад - в ранните си двадесет, поне. Боби Лий се обърна към мен.

-Ще се въздържим тази вечер, освен ако не си в истинска физическа опасност.

-Радвам се, че се разбрахме.

Очите му отново бяха празни, усмивката все още на устните му.

-Ох, въобще не се разбираме един другиму, мадам. Почти мога да гарантирам това, но ще направим каквото ни казвате, докато решим обратното.

Нещо не ми харесваше звука на това, но изражението в празните му сини очи, знаех, че бе най-доброто, което щях да получа.

48

Стълбите водещи надолу към подземията на Цирка бяха достатъчно широки за трима по-малки хора да вървятх един до друг, но самите стъпала бяха странно широки, все едно този за когото оригинално бяха стъпалата не е двуног, или поне не с човешки ръст.

Следвахме Ърни надолу по стъпалата. Първият път, когато го видях имаше една от онези дълги подстригани коси, отрязани отстрани . Страните бяха пораснали и останалото бе отрязано, така че имаше стандартна къса подстрижка с малко повече отгоре, така че да може с гел да си направи бодлички, като изпълнителен пънкар. Късата коса също така разкриваше врата му, така че можеха да се видят белезите от зъби от дясната страна.

Той не хранеше Жан-Клод. Не мисля, че Господарят на града се хранеше с хора, вече, не и когато можеше от ликантропи. Но имаше и други вампири под цирка и те също трябваше да се хранят.

Мика вървеше до мен. Мърл, Боби Лий и Крис имах несъгласие за това къде точно щяха да вървят те. Накрая се съгласиха Крис да върви с Ърни пред нас и Мърл и Боби Лий зад нас. Всички останали някакви си вървяха назад, включително и Калеб. Никой от бодигардите изглежда не му пукаше дали другите ще живеят или умрат. Бях много сигурна, че работа с бодигардите щеше скоро да ме изкара от нерви, като тази вечер.

Голямата метална врата в края на стълбите бе отворена, очаквайки. Обикновено се държи заключена за допълнителна сигурност. Стомахът ми се сви толкова много, че заболя. Просто не знаех как да се справя с това. Да целуна ли Жан-Клод за здравей? Да докосвам ли Мика пред него? Ох, мамка му.

-Каза ли нещо? - попита Мика.

-Не и нарочно. - казах.

Погледна ме въпросително и това бе. Щях да се държа както винаги. Ще направя точно това, което бих ако другия не бе там. Да направя нещо друго бе като да накарам всички да вървим по пирони. Освен това, бях внимателна с Ричард и Жан-Клод и виж докъде доведе това. Не исках отново същите грешки. Може би щяхме да направим нови.

49

Имаше сребърни завеси точно зад вратата. Това бе ново. Ърни раздели завесите и ни отведе в дневната на Жан-Клод. Преди много време бе с черни и бели завеси и малка арена, но сега бе бяло, сребристо и златно. Бели завеси, истинска коприна, бе като коридор водещ към нещо, което приличаше на огромна палатка от приказките. Каменните стени и тавана, който знаех, че е там, бяха скрити от пластове и пластове златни и сребърни платове. Бе като да стоиш в средата на кутия за бижута. Масичката за кафе бе изцяло боядисана в златно и направена да изглежда антична или може би бе истинска. Кристална купа бе поставена в центъра на масата с букет бели карамфили. Огромен цял диван бе поставен срещу далечните дантели, така покрит със сребърни и златни възглавници, че някой от възглавниците бяха паднали на белия килим. Два препълнени стола бяха на противоположните ъгли, един златен, един сребърен с бели възглавници на всеки.

Камината изглеждаше истинска, но знаех че не е, защото бе добавено по-късно, но бе всичко, което една камина трябва да бъде, с изключение че е чисто бяла. Дори имаше нова мраморна полица, която бе бяла с лиани от сребро и злато, подредени да съвпадат.

Единственото нещо, което не се бе променило бе портрета над камината. Първото нещо, което виждаш бе Джулиана, седейки, облечена в сребърно и бяло, полу смеейки се, кафява коса прилежно направена на къдрици. Ашър седеше зад нея в златно и лицето му бе перфектно, златната му коса имаше къдрици по-дълги от нейните, мустаците му и брадата стил Вандук бяха толкова тъмно русо, че бе почти кафяво. Жан-Клод седеше зад Джулиана, единственият от тримата, който не се усмихваше, сериозен, облечен в черно и сребърно. Той бе проектирал стаята около портрета -сребърно, златно и бяло.

-Уал. - каза Калеб вместо всички ни.

Виждала съм стилът на Жан-Клод и преди, но от време на време той изненадва дори мен. Тогава го почувствах да се приближава към нас. Почувствах го да идва и това не бе на добре. Очаквах гняв, ревност, но каквото се движеше към мен бе просто страст, нужда. Той можеше да се прикрива по-добре от това. Това ли бе наказанието ми, да се удавя в страстта му? Ако е така, не ме е преценил правилно, защото само щеше да ме вбеси.