Окованият нарцис

Той мина през белите и сребърни завеси и за момент не можех да видя къде започват дрехите му и завършва наметалото. Той носеше сребърен редингот палто с бели краища, бели копчета. Ризата му бе изцяло бяла, панталоните, каквото можех да видя от тях, бяха бели, но белите кожени ботуши покриваха почти целите му дълги крака. Кожата изглеждаше мека, нежна, задържана на места с малки сребърни катарами започващи точно над глезена и продължаващи до най-горе.

Взирах се защото не можех да направя нещо друго. Дори ако не излъчваше секс вътре в главата ми, ме накара да мисля за него. Косата му падаше в отпуснати къдрици, почти до кръста му, черна прелест на всичкото това сребристо и бяло. Боби Лий каза:

-Е, не си ли красив като картина.

Жан-Клод дори не го погледна. Той гледаше мен и вървях към него по мекият килим без друга мисъл, освен че трябва да го докосна.

Той затвори очите си, протягайки ръка.

-Не, ma petite, не се приближавай.

Поколебах се за секунда, после започнах отново да вървя. Вече можех да усетя одеколона му, сладък, тръпчив. Исках да прекарам ръцете си през косата му, увивайки мириса му около ръцете си.

Той се отдръпна назад, наполовина се препъна в завесите. Имаше нещо като паника на лицето му.

-Мa petite, мислех, че мога да те предпазя от ardeur, но не мога.

Това ме спря. Вгледах се в него. Изглежда не можех да мисля. Това ме запази там където съм, почти достатъчно близо да го докосна, но не съвсем.

-Какво се случи, Jean-Claude?

-Храних се тази вечер, но не съм хранил ardeur.

-Това усещам - казах, - ardeur.

- Oui., предпазвам те колкото мога, но го долавяш. Това никога не се е случвало преди.

-Заради моя собствен ardeur ли е?

-Това е всичко, което се е промени, така че да, вярвам че е това.

-Няма да си във форма да помогнеш на Деймиън, нали?

Кимна и погледна надолу.

-Трябва да нахраня всичките се гладове, ma petite. Не съм имал толкова затруднения с ardeur от векове. Нещо за това да го споделя с теб ми оказва ефект. Не го знаех докато не те почувствах да влизаш в сградата, което го промени.

-Имаш в предвид, че контрола ти е по-добър, когато си далеч от мен.

Той кимна.

-Какво по дяволите е това одо... както и да е? - попита Боби Лий.

Погледнах назад към него.

-Когато искаме да споделим, ще ти кажа.

Боби Лий повдигна вежди при думите, после направи жест все едно избутва нещо.

-Ти си шефа, мадам... засега.

Оставих това така и се обърнах към Жан-Клод.

-Какво да правим?

Натаниел даде предложение.

-Нахрани го.

Погледнах го и погледът трябва да е бил достатъчен, защото отдръпна ръцете си и отиде да застане до камината. Всички останали бяха седнали с изключение на Гил, който се бе прегърнал зад един от столовете долу на пода, гушнал възглавница.

Обърнах се към Жан-Клод и бе гласът на Мика, който отново ме накара да се обърна. -Виждала съм Анита в... - той промени каквото щеше да каже, - хватката на ardeur и това не изглежда като него. Тя е твърде спокойна.

Жан-Клод погледна покрай мен към него, виждайки го, мисля, за първи път, поне на живо. Погледът му премина отгоре надолу по тялото му, оценяващ поглед, все едно мисли да купува или се опитва да бъде обиждащ.

Мика или не разбра обидата или се направи, защото започна да върви между нас. Приближи се с прилив на собствената му сила, която течеше заобиколена от тази на Жан-Клод, той бе напълно уверен, напълно спокоен. Движеше се като танцьор, стилен, грациозен, силен. Да го гледам стегна нещо долу в тялото ми. Жан-Клод издаде лек звук. Започнах да се обръщам към него, но бе твърде късно, защитите му се свалиха и ardeur се обви около мен. Кожата ми се нагорещи, дъхът ми спря, зрението ми бе замъглено от цветни сияния. Нужната на Жан-Клод марширува по мен, през мен, вътре в мен. Крещеше в главата ми, играейки надолу по нервите ми, следвайки вените ми. В този миг, ако бе поискал нещо, каквото и да било, щях да кажа да.

Зрението ми се избистри и открих Жан-Клод на пода, полу-хванат в сноп завеси, който бе издърпал от закопчалките им, така че седеше в гнездо от бяло и сребърно. Лицето му бе почти отпуснато от нужната, очите му вече блестяха в син пламък.

Аз бях на колене, също и не помня да съм падала. Мика бе там, държейки ръката ми, мисля да ми помогне да се изправя, но в момента, в който ме докосна ardeur избухна и той падна на пода до мен, сякаш някой го е ударил с чух, краката му просто престанаха да го държат. Той прошепна:

-Ох, Господи.

Бодигардовете се придвижиха и трябваше да изкрещя:

-Не! - трябва да имаше нещо в гласа ми, защото и тримата замръзнаха по средата на движението си. - Никой да не ни докосва, никой.

Гласът ми бе висок, хаплив. Имаше наистина реален шанс ardeur да се разпространи из цялата стая, едно докосване на момента. Имахме достатъчно проблеми и без това.

Мика пусна ръката ми, ръцете му бяха безчувствени на коленете, но връзката бе направена и акта на докосване или не, не го променяше.

Жан-Клод запълзя от леглото от събрани завеси, бавно, всяка движение бе нещо грациозно и опасно. Никога не бе изглеждал по-хищнически, отколкото в този момент. -Жан-Клод - прошепнах, - недей.