Окованият нарцис

Да му простя? Не ми хареса как се изрази. Боях се Гретхен да не изскочи и опита да ме убие; сега бях по-изплашена да я погледна, от това какъв ужас ме очаква в ковчега. Пулсът ми се опитваше да се качи в гърлото и не можех да дишам през него. Лицето на Джейсън, тъгата на Жан-Клод и неподвижността в ковчега ме остави толкова изплашена, че устата ми пресъхна.

Джейсън се премести на една страна, обръщайки се от ковчега, оставяйки задника си срещу него, ръце държейки го. Изглеждаше блед и болнав. Почудих се дали не е променил мнението си да остави Гретхен да го докосне.

Стоях достатъчно далеч, че да не мога да видя вътре в ковчега. Не исках да видя нещо толкова ужасно, че да накара Джейсън да побелее. Не исках да го видя, но трябваше. Пристъпих към ковчега, като на платформа знаейки, че топката идва към теб с над сто мили в час и няма как да избягаш от там. Очите ми не можеха първоначално да разберат какво виждат. Умът ми просто отказваше да разбере. Защитна реакция, която всички имаме. Ако нещо е твърде ужасяващо, понякога умът ни просто казва не, няма да видя това, няма да запомня това, не, ще ни разруши. Но ако гледаш достатъчно дълго, умът казва, е мамка му, няма да се обърнем настрани и най-накрая, най-накрай, го виждаш и веднъж щом го видиш никога няма да можеш да не го виждаш.

То лежеше на бял сатен, така че този сух, кафяв цвят бе много ясен, болезнено открояващ се. Приличаше на онези съсухрени мумии, едно от онези тела, който откриват от време на време в пустинята, където сухотата прави истински мумии. Кафявата кожа бе полепнала по костите, отдолу нямаше мускули, само кости и кожа. Устата бе широко отворена все едно челюстта е счупена. Зъбите бяха сухи, но бели като череп. Цялата глава бе изсъхнала до само череп покрит с лек слой от бронзова кожа. Кичури светло кафява коса бяха прикачени към черепа и светлият цвят го правеше дори по-зле, по-ясно изразено някак си. Очите се отвориха. Подскочих, но очите, който ми погледнаха обратно бяха пълни с нещо кафяво и сухо, като големи стафиди. Примигнаха веднъж, бавно и прозвуча като въздух излизаш от уста. Отдръпнах се от ковчега, падайки на колене. Джейсън сграбчи ръката ми и ме дръпна на крака. Махнах ръката му и отидох при Жан-Клод. Той стоеше там, с търпеливо лице, празен. Ударих го без да прекъсвам крачката си. Може би очакваше да спра, да дам изявление, но да го ударя в лицето, затворен юмрук, сякаш бе продължение на движението на тялото ми. Извъртях юмрука си, цялото си тяло, в него и изведнъж бе на пода, гледайки нагоре към мен с кръв по лицето си.

55

- Копеле, хранил си се от енергията й, докато е била там.

Трябваше да се отдръпна от него, за да не го сритам. Някой неща не правиш; някой линии не пресичаш.

Докосна с опакото на ръката устата си.

- Какво ако нямам нищо общо с това?

- Какво ако? - застанах над него. - Какво ако? Наистина ли се опитваш да ми кажеш, че не си се хранил от нея.

Посочих обратно към ковчега и сигурно съм погледнала назад, защото следващото, което знаех бе че ме е хванал за краката и изведнъж падах към земята. Ударих се в твърдия камък с ръцете си както ме бяха учили по джудо. Това пое част от удара, предпазвайки главата ми да се удари в стоманения под, но бе нужна концентрация. До времето, когато тялото ми бе на земята Жан-Клод бе над мен, притискайки ръцете ми към пода със своите, останалата част от тялото му заклещила моето.

- Махни се от мен.

- Non, ma petite, не преди да ме чуеш.

Опитах се да вдигна ръцете си, не защото знаех, че мога да го преборя, а защото трябваше да опитам. Никога не съм се давала без борба, дори когато знам, че е загубена кауза.

Успях малко да повдигна ръцете си, не достатъчно да се измъкна, но достатъчно да го накарам да се притисне надолу, достатъчно да разшири очи, достатъчно да се напрегне. Добре е да се знае, че белезите ми дават полезни неща като сила, не само гадости. Кръвта бе светла срещу лицето му. Кръвта капна от порязването на устата му.

- От къде знаеш, че това не е нещо, което става с всички вампири, който са били съживени след няколко години?

Гледах го, защото не можех да направя нищо друго.

- Лъжец.

- От къде си сигурна?

Той се притисна по-силно към мен да подчертае думите си, мисля, защото не бе щастлив да е там; тялото му бе изпълнено с гняв, не секс.

- Как знаеш, Анита?

Използва истинското ми име.

- Аз съм некроман, помниш ли?