Окованият нарцис

Помислих си да се обадя на Кристин, тигъра, но сметнах, че след като е едва седем, ще оставя поне някой да спи днес. Освен това, нищо не знаех все още. Когато знам нещо за споделяне, щях да споделя.

Бях наполовина към клуба, когато осъзнах, че ardeur не се бе появил. И бе сутрин. Бях будна. Нямаше и следа от ardeur. Надежда премина през мен като топло, меко отмиване. Може би ardeur щеше да е временен. О Господи, надявах се. Казах лека благодарствена молитва и продължих да се следя за първите признаци на необуздана страст.

Пристигнахме в Окования нарцис с мен раздразнена, но ни най-малко копнееща страст. Денят бе добър.

60

Успях да паркирам точно пред Окования нарцис. Не само, че нямаше опашки в 8:00 сутринта, нямаше други хора пред клуба. Широката пешеходна пътека се разпростираше празна, почти златна, на ранната утринна светлина. Ако имах време за кафе, може би щях да кажа красиво, но нямах време за кафе, така че слънчевата светлина бе просто ярка. Най-накрая се предадох и си взех слънчеви очила преди няколко седмици. Криех се зад тях, желаейки да съм още в леглото. Бях уморена, главата ми се мотаеше. По принцип съм добра в прекарване на време без сън. Единственото, което можех да измисля да виня за странното чувство бе от уморага вчера от горещината. Може би ми трябваха повече от три часа да се възстановя. Накара ме да се почудя колко ли зле щях да бъда ако нямах свръхестествените си сили. Човек може да умре от топлинен удар.

Натаниел бе до мен, Боби Лий и Крис крачка назад от всяка страна. Гил и Калеб бяха най-отзад. Вратата се отвори преди да почукаме. Одисей ни вкара в затъмнения клуб. Все още носеше кожата и метални колани. Миризмата от него ме накара да се почудя дали не са същите, който бе носил, колко бе, преди пет или шест дни? Високият, тъмен и красив мъж, който срещнах, гледаше с хлътнали очи. Силните му ръце сграбчиха лактите му, притискайки тялото му. Когато раздвижи ръка да ни насочи навътре, тя трепереше. Какво по дяволите ставаше тук?

Половин дузина други мускулести мъже от различни раси и височина стояха в сенките, чакайки Одисей да им каже какво да правят. Напрежението в стаята бе толкова голяма, че можеш да се задавиш с него.

Крис направи съскащ звук зад гърба ми и не можех да го виня. Тогава реших, че ако не дадат наистина добро обяснение, ще задържим оръжията си. Имаше нещо отчайващо във въздуха около всички хиени, сякаш нещо наистина лошо се е случило.

Вратата бе затворена зад нас, но бяхме близо до нея и никой не бе между нас и нея. Исках да спася лъва Джоузеф, но не достатъчно да рискувам себе си или хората си. Ако бе до избор, знам кой щях да избера. Гадно, може би, но никога не съм срещала Джоузеф лъва. Все още не бе истински за мен, а всички с мен бяха.

Одисей сигурно бе видял или подушил нещо в нас, защото обясни:

- Господарят ни изглежда ни наказва.

- За какво? - попитах.

Той поклати глава.

- Това е лично.

- Добре, нека да говорим с Нарцис и вие момчета може да се върнете към самонаказанието си.

- Не се самонаказваме. - каза Одисей.

Свих рамене.

- Виж, не вярвам в позволяването на някой да ме размотава толкова, но не е моя работа, а ваша. Така че нека споделим информация и се махаме от тук.

Нещо премина през лицето на Одисей, емоция, която не можех да прочета.

- Без оръжия в клуба, това е правилото.

- Мисля да задържа пистолетите си. - каза Боби Лий.

Погледнах го и погледът ми бе достатъчен. Той млъкна, но ми се усмихна.

- Всъщност съм съгласна с него. Не си даваме пистолетите днес.

Одисей поклати глава:

- Не мога да споря за това с господаря си, Анита. Нямаш си идея какво ще ни стори ако те пуснем вътре с пистолети.

Вгледах се в мъжете стоящи наоколо в сенчестата стая. Страх се плъзна по тях като вълни; телата им бяха стегнати от напрежение. Никога не съм виждала толкова много мъже напълно сразени преди. Те щяха да направят точно каквото им бе казано, защото са ужасени да правят нещо друго. Беше ми казано, че добрият доминиращ е загрижен партньор. Може би Нарцис не бе добър дом, може би бе лош.

- Съжалявам, Одисей, наистина, не искам да ти причиня болка, но ако Нарцис е полудял достатъчно, че да изплаши всички ви така, ще задържим оръжията си.

- Моля те, Анита, моля. - Трябва да е видял нещо на лицето ми, което да ми подскаже, че няма да се предам, защото падна на колене пред мен. Звукът на колената му удрящи се в пода бе силен, накара ме да подскоча. Остави ръцете си около раменете си, така че просто падна без да се задържи изобщо. - Моля те, Анита.

Поклатих глава, гледайки в тези обитавани от духове очи.

Сълзи се стичаха по бузите му:

- Моля те, Анита, моля те, не знаеш какво ще направят с нашите любовници ако се провалим.

- Любовници? - направих го на въпрос.

Отне му два опита да каже:

- Аякс е мой... любим. Заедно сме от четири години. Моля те, Анита. Нямам никакво права да моля за това, но моля те дай ни оръжията.

Поклатих глава.

- Съжалявам, Одисей, наистина е така, но колкото повече говорих, толкова повече искам да задържа оръжията си.