Олд Шетърхенд a.D.

Карл Май Олд Шетърхенд a.D. 1

„Ай ку гули дихаце,
истирияха си лахциме бехаце!“

Когато читателите на един писател поискат „да напише веднъж нещо и за самия себе си“, той пристъпва с трепет и колебание към изпълнението на това желание, защото стоварва върху главата си непосредствената опасност да бъде наречен Абу Ботлахи2 или Джидд ел Интифахи3, както обикновено се изразява арабинът.

Че аз не съм Абу ел Ботлахи, а напротив един скромен, в останалото достоен за завиждане писател, с лекота ще убедя читателя. Ще оставя просто фактите да говорят, като опиша един ден, един от най-трудните, наистина, от текущата /1896/ година.

Сряда сутринта, седем часът. Моят книгоиздател Фезенфелд ме щурмува от Фрайбург с писма и телеграфни подкани за нови работи. Ето защо от оня ден, от три часа следобед, съм седял в продължение на четирийсет часа на писалището и ако не бях обезпокоен, нямаше да свърша преди осем часа вечерта. Нощта, често две, три нощи една след друга, изобщо си е моето работно време. През деня рядко мога да пиша поради многобройните посетители, които идват лично да се запознаят със „своя“ Олд Шетърхенд или Кара Бен Немзи ефенди. И много хубаво, че се появяват през деня, защото нощем аз трябва да работя, а те да спят. Понякога не мога да си позволя и по четиринайсет дена да си отспя. Но пък за какво съм един закален уестман?

Долу на входа се звъни и въпреки ранния час ми съобщават за някакъв гимназист, който дошъл толкова рано от Дрезден, за да се срещне с мен. При влизането в кабинета той съглежда могъщия Абу ел Рад на заден план, оставя от страх вратата отворена, после прави скок напред и се нахвърля с вика „Гръм и мълнии, та това е лъв, истински и същински лъв!“ върху препарираното животно, при което обаче се натъква на главата на мечката гризли. „Действително“, потвърждавам усмихнато. С това му привличам вниманието, че аз също съм тук, и той се обръща към мен със седмокласен4 поклон, за да ми поясни целта на своята визита. С други думи, искаше да измоли от мен следното: един кичур от косата на Винету, едно щраусово яйце, четвърт фунт истински тютюн джебели, който толкова съм възхвалявал в моите произведения, и карабината ми „Хенри“. Мечкоубиеца искал да унищожи, защото поради неговата тежест не можел да го ползва. Аз вежливо му давам да разбере, че не мога да изпълня нито една от неговите молби, но ще му позволя да си натъпче един чибук с джебели и докато, седейки на дивана, го пуши с физиономията на паша с двайсет конски опашки, ще опитам да продължа с писането. Но не стигам дотам поради стотиците въпроси, на които трябва да му отговоря. За моя радост, той ме помолва да му позволя да види градината ми и най-вече парка с китайския павилион. Разрешавам. Той излиза със загадъчен поклон през все още отворената врата, захлопва я с мощен трясък и аз мога вече да продължа да пиша.

Звъни се отново. Носят ми телеграма със следното съдържание: „Днес обяд дванайсет часа хотел «Ойропейшър Хоф», Дрезден. Хербиг“. Понеже телеграмата идва от Лайпциг и тамошният комисионер на Фезенфелд се казва Хербиг, решавам да пътувам до Дрезден, макар да ме озадачава, че този хер, вместо да ме посети в Радебойл, ми съкращава скъпоценното време.